Безсмисленият спор за личностите

В четвъртък шведското председателство бе толкова несигурно колко ще продължи започващата вечерта среща на върха на лидерите на ЕС, че за всеки случай поръчва закуска. Очаква се цяла нощ в Брюксел в най-тесен кръг да има политическа битка за името на първия президент на ЕС и неговия заместник.

По същото време някъде в града еврокомисарят по търговията баронеса Аштън от Ъпхоланд тъкмо опакова багажа, за да се прибере за уикенда със скоростния влак "Юростар" в Лондон, когато получава SMS от шефа си Жозе Барозу. С него той я уведомява, че ще бъде назначена от европейските лидери за вицепрезидент и външен министър на 500 милона души. Лейди Аштън е толкова изненадана, че дори не си е приготвила реч.

Журналистите също са стъписани и то не само от светкавичното уреждане на проблема. За току-що обявения първи президент на Европейския съюз Херман ван Ромпой имат някаква представа - премиер на Белгия от по-малко от година и предизвестен победител в състезанието. Но за британката Катрин Аштън, която никога не е заемала изборна длъжност и номинацията й дори не е съгласувана в Лондон, те се питат

"Коя пък е тази?"

Първите реакции на медиите са показателни – дори известният с умереността си "Файненшъл таймс" произнесе в редакционен коментар унищожителна присъда: "След 8 години усилен труд напънала се планината и родила мишка. И евроскептици, и поддръжници на ЕС трябва да се обединят зад мнението, че това е колосален провал на една амбиция. Лидерите на ЕС се държаха като геополитически пигмеи."

Когато преди години френският президент Валери Жискар Д'Естен пише черновата на концепцията за президент на Европейския съюз, рамката пасва на личности като него, на бивш премиер на Великобритания или канцлер на Германия. При откриването на Европейския конвент преди 7 години той призова делегатите към съзнание за историческата си мисия на "бащи основатели" с грандиозното сравнение: "Вашите статуи в родните ви места ще почетат усилията ви." Бившият френски премиер Мишел Рокар заяви тогава: "Президентът на Европа трябва да бъде някой известен, когото сме виждали да работи от 15-20 години. Непознат лидер, дори и да е добър, няма да има ефект. А що се отнася до идеята да дадем европейската дипломация на Великобритания – страна, която в никакъв случай не желае обща европейска дипломация, това е виц."

Всичко отиде на боклука

заради референдума, на който именно сънародниците на Д'Естен и Рокар отхвърлиха проекта за конституция на ЕС и се наложи заместването й с далеч по-неамбициозния Лисабонски договор.

Очевидно е, че Ван Ромпой и лейди Аштън не са отговор на опита чрез този договор Европа да премине на качествено ново равнище, да работи вътрешно по-ефективно и да демонстрира навън глобална тежест. Вашингтон, Пекин, Москва и Токио реагираха с възпитано безразличие и това обяснява всичко.

Ако това беше задача за HR отдела на една компания, със сигурност след преглед на CV-та, претегляне на качествата и интервюта лице в лице накрая Европа щеше да има за президент примерно Жан-Клод Юнкер и за външен министър - Карл Билд. Много други достойни имена, включително от Източна Европа, изобщо не бяха обсъждани.

Защото случилото се в Брюксел е

триумф на минимализма и старомодното мислене

Като заложиха на най-безпроблемните и непознати фигури, лидерите на водещите нации в съюза (няма значение федералисти или защитници на националните държави) се обединиха в нежеланието си някой да ги засенчи. Представяте ли си Никола Саркози да отстъпи мястото си под прожекторите, Ангела Меркел да допусне друг да говори с Москва от името на Германия или Гордън Браун да остави белгиец да движи специалните отношения с Америка?

Така се получи резултат, от който обикновените европейци едва ли се гордеят – те просто не си представят как Ван Ромпой или Аштън ще седят на масата за преговори адекватно срещу Владимир Путин, Барак Обама или Ху Дзинтао.

Вярно, че и двамата отговарят на всички критерии за баланс – между десница и левица, представители на големи и малки държави, на мъже и жени, на еврозона и защитници на националните валути... Но изборът не е само поставяне на кръстчета в кутийките с критерии. Защото на очи се набиват кутийките без кръстчета, особено в случая с лейди Аштън, която не само ще оглави, но и ще трябва да изгради апарата на ведомството си, за който се твърди ,че може да достигне 7000 служители, пръснати по цял свят.

От друга страна, вероятно това не е тотално погрешен избор – заложените очаквания са толкова ниски, че Ван Ромпой и Аштън трябва да направят някаква гигантска глупост, за да не ги надхвърлят. Със сигурност не е нелогичен избор - те не са най-доброто, но бяха

определени чрез единствения работещ механизъм

с който разполага Европа в момента. Нямаше драма и провал в Брюксел, сроковете са спазени и Лисабонският договор си върви по график към влизане в сила. Националните лидери препотвърдиха властта си и контрираха евентуални обвинения, че водят Европа към федерална държава. Евробюрокацията и особено шефът й Жозе Мануел Барозу запазват и дори засилват влиянието си. Идеализмът бе укротен с реализъм – нещо задължително след краха на евроконституцията.
"Новият екип кара Европа да изглежда като една много голяма Швейцария", критикува пред "Файненшъл таймс" проф. Саймън Хикс от  London School of Economics.

Той е прав наполовина – Лисабонската система (и доколко Париж, Лондон, Берлин, Мадрид или Варшава ще се месят в работата й) трябва да се тества с по-непознати личности, особено когато те не са от класата на т.нар. политически животни. Същото важи за правомощията на Европарламента, който изведнъж се оказа по-силен, отколкото го замисляха авторите на реформата. Тепърва предстои битка за състава на Европейската комисия и шефа на Европейската централна банка.

На пръв поглед 27-те лидери на ЕС най-после решиха "Проблема на Кисинждър" - на кого да позвъни Америка, когато иска да чуе какво мисли Европа. Гордо (и доста неискрено) заяви, че това е лейди Аштън.

Истината е, че

няма значение кой седи на този телефон

ако ще да се казва и Уинстън Чърчил. Защото най-големият проблем е, че който и да вдигне слушалката – Барозу, Ван Ромпой или Аштън -  не разполага с три важни коза. Европа няма вето в Съвета за сигурност на ООН, войски за военна (а не мироопазваща) операция, както и достатъчно значим потенциал за финансова/военна помощ. САЩ и Китай имат и трите, Русия, Великобритания и Франция първите две (а Москва и Париж – вероятно и третото, когато стане дума за "близката чужбина" или франкофонска Африка).

Докато това не се промени, целият спор за личностите е безсмислен.
 

От: http://dnevnik.bg/