Първанов заряза БСП

Отново – за четвърти път в рамките на двата си президентски мандата – българският президент се появи в медийното пространство, което е върха на сладоледа според тъй наречения български елит – шоуто на Слави. Появи се, за да сподели важни неща относно своето бъдеще, за политическата ситуация и най-вече за безплодните усилия на управляващите да го дискредитират с искания за импийчмънт.

“Мен не могат да ме отстранят” – заяви президентът. Толкова. И ако някой попита защо, няма да намери отговор в президентската изповад пред сюблимното шоу. Прав е – посредствеността не може да бъде отстранена. Поне тук и сега не.

Затова пък бяха обговорени два други – и по-важни аспекта на президентското бъдеще. Първият от тях: че Първанов няма намерение да се връща в БСП – тъй като счита ангажимента си към тази партия за изпълнен и отношенията с нея – за приключени. От думите му става видно, че би могъл да си представи връщането в БСП само по един начин – като партиен лидер – но, уви, и това вече е неприемливо за него.  “Поех партията в тежка ситуация, когато БСП не просто излезе от кризата, тя направи най-голямата коалиция и спечели изборите с предпоставка да печели други.” – заяви Първанов. “Повече нищо не мога да постигна като партиен лидер”.

Никак не е ясно кой го е канил като такъв. Или може би се следва принципа: умря циганката, дето ме хвалеше. Казването е ясно: той е извел БСП от кризата, в която тя бе попаднала след “катастрофата” Виденов. Благодарение на неговите топли грижи тя е направила “най-голямата коалиция” и е спечелила изборите (е, не веднага, а след още един мандат) – с “предпоставка” да спечели и следващите, ама се е провалила, за което, разбира се, президентът не е и не може да бъде виновен.

Тук логиката май малко се губи. БСП не спечели изборите през 2005 г. Въпросната “най-голяма коалиция” беше създадена не преди, а след изборите – именно защото победата се изплъзна на червените. И бе създадена тъкмо с бабуването на президента Първанов – той бе реалния “баща” на тройната коалиция. Загубата на БСП на следващите избори можеше да се предположи още тогава – тази коалиция на корупционните компромиси по формулата 3-5-8 просто нямаше как да не си навлече гнева на българските избиратели.

И също: нямаше как тази тройна коалиция да не отблъсне и една доста чувствителна част от автентичните леви привърженици – първо с абсурния си идеологически миш-маш: със смесицата от социалисти, монархисти и етническа партия – и второ: със създаването на олигархически кръгове, кръжащи и край Доган, и край Станишев, и край самия Първанов. Ако трябва да бъдем точни: БСП бе пожертвана в тази игра – чрез превръщането й в заложник на Доган.

И беше пожертвана заради необходимостта точно в този решаващ момент, в който България получи членство в ЕС, страната да бъде управлявана от верни на Москва хора. За да може Кремъл да има своя Троянски кон – и свой помагач в енергийния рекет – при опита си да го наложи на стария континент. И още: за да могат парите на европейските данъкоплатци, дадени под формата на присъединителни помощи, да бъдат опапани по типичния за българските комунисти начин.

И двете начинания се оказаха не дотам успешни. Резултатът от усилията да бъдат постигнати обаче е налице: дискредитация на страната ни в очите на външния свят – и безспорно най-корумпираното и нагло правителство в цялата история на прехода. Да се вижда някакъв намек за разкаяние в думите на неговия бащица? Не. Те са си виновни, че не успяха – кава той. И демонстративно обръща гръб на партията, с чийто мандат стана президент. Напуска я така, както плъховете напускат потъващия кораб.

Остава резонния въпрос: оттук нататък накъде? Без БСП и без луксозната цитадела на “Дондуков” 2? Не че изборите са непосредствено предстоящи – но за всички е ясно, че в настоящата политическа ситуация българският президент няма перспективи, че той е просто фигура на доизживяване. Като архитект на тройната коалиция той не може да разчита на каквато и да било роля в настоящия политически живот на България – и не може да бъде обичан, тъй като спомена за отминалия мандат предизвиква точно противоположните чувства. Не може да реализира и като “представя” страната си в цивилизования свят – тъй като там пък е фактически персона нон грата: може само да се мотае по настоящи деспотии като бившите съветски републики в Азия, или абсурдни дестинации като Шри Ланка. Следователно основният въпрос, който се свързва с неговата фигура, е какво ще прави след изтичане на мандата си.

Той, разбира се, иронизира възможните отговори, тезата за това, че “президентът бил прекалено млад, какво ще прави след две години, дайте да му намерим работа”. Но не отрича, че е възможно да се заеме с партийно строителство. Индиректно, разбира се – защото бил привлечен не от постовете, а от възможността чрез политиката да се реализират идеи.

Или – най-скромно казано: “Бих могъл да подпомогна една или друга структура или кауза, но не означава задължително да търся начин да реализирам себе си.” С други думи: “Лидер” №2. Защо? Защото очевидно вече не може да се разчита само на БСП за защита на руските интереси в България.

Всичко това звучи до известна степен комично. Първанов и идеи? Само си го представете. Но звучи и трагично – защото този човек два пъти поред бе избиран за президент на България. С цялото му скудоумие; с очевадното му служене на чужди, а не на български интереси; с олигарсите, точили фондовете на ЕС, заради които България стана за резил; с вълците и козлите му; с досието му в ДС и плеадата от ченгета в президентския му апарат; с подличките и нелепи предизборни идеи – като тази за псевдо-мажоритарния елемент, която струваше на БСП около 20 мандата.

Защо въпреки всичко това българите го избираха? Ето един въпрос с много отговори. Засега ще се огранича само с първия и най-парадоксалния. Защото бе живото олицетворение на българската посредственост. Защото всеки мърморещ чичо от Горно Нанадолнище можеше без усилие да се идентифицира с него. Защото скудоумното общество излъчва и скудоумен президент – затова. И защото посредствеността навсякъде е войнстваща, но на Балканите това се долавя особено силно.