Стихове

Славея Балдева

София

 

Здравей, мой роден град.

Откак се помня

се събуждам в теб

и ден по ден те гледам -

не вървиш добре.

Задъхваш се и дишаш

бензин и газ

без акваланг.

Неволен водолаз

в моторното море,

което те люлее

и блъска твоя пулс,

ти плуваш и напрягаш дробове

като огняра на Вапцаров,

протягаш врат

за глътка въздух.

Как тъй се случи с теб.

Не стана изведнъж.

Подмолно и полека,

по тялото ти с нова стръв

поникваха дворци -

луксозен кич

и рай за парвенюта.

Навярно те боли,

но ти търпиш

и зъби стискаш.

И докога така.

Дали ще отмъстиш -

не казваш.

„Расте, но не старее.”

Глупости.

Отвъд фасадата -

зад блясъка,

(не зад алеята и шкафа),

олющени са много сградите

и кофите преливат от боклук.

Добре, че намаляха

глутниците кучета.

Най-срещани табели в теб са:

„банка”, „чейндж-бюро”,

„казино”, „клуб”,

„заложна къща”.

„Ей софиянци,

(отдето и да сте),

махнете си колите,

че днес ще мием улиците!” -

безстрастно съобщава

радиото,

по правило -

от дъжд на вятър.

От прага ти навътре

наднича сив бетон,

мой роден град,               

и кранове стърчат

със среден пръст,

насочен към естетика и смисъл.

Такива напоследък липсват.

Невъзмутимо слънце грее,

ще да загине и този квартал.

Но млъкни, сърце,

че джиповете щедро чалга леят

и самодиви нейде телеса тресат.

Не им пречи. Върви си.

От други свят са те.

Не си виновно ти.

Дали са марсианци.

Не знам, едва ли.

Или пък неософиянци.

Пълна загадка.

И абсурд.

Зеленото е мразен враг

и го преследват -               

все намалява.

Расте и погрознява

моят роден град,

прилича ми на кораб,

който не може да отплава -

нали е твърде претоварен.

Разви строителен артрит.

Ръждясва като стар часовник,

със скърцане изпраща дните,

които стържат

циферблата.

Растат го безпощадно

моя град,

снагата му грозят,

тъй както в кочина

редят копани тук и там -

където може

и през куп за грош.

Хронично болен град -

съсипван и тормозен,

наказан, че е столица.

Наистина го мразят.

Едва ли е неволно.

Да, имаме метро

и много сме доволни.

Но за чие охолство

останалото да търпим.

Не искам тази София,

в която звездите

дишат тъмен дим,

изпратен с обич

от Кремиковци.

Не искам и на юг

по Витоша да пъплят

нови паразити.

Отровна гъба –

жилищен комплекс

заби дебелия си задник

на китна слънчева полянка –

току в планинските поли.

Настъпват багери.

Запретнал е и тук

ръкави Алековият Ганьо,

убива стара София,

не спира да строи.

Къде е кафенето

на писателите.

Аз искам кестени

по „Тотлебен”

и кислород

по булевард „Раковски”.

Желая в тиха свежа нощ

да се разхождам по „Търговска”

и безоловен „Орлов мост”.

Без грозни статуи

на чужди щикове,

пробили нашето небе.

България се връща

към Европа

обратно по изгубения път.

Аз искам здрави пейки

в усмихнатия Южен парк -

да могат възрастните хора

да си почиват върху тях,

рибари въдици да мятат,

деца да карат колела

и безметежно да играят.

Желая ред и чистота.

За всеки блок -

гараж и паркинг.

Не по тротоарите - коли.

Да пазим София,

да знаем миналото,

да не загива паметта.

Там, дето Вазов е застинал

във своя сън през вечността,

да спрем и само да му кажем,

че песните му се четат.

Обичам те, мой роден град,

тъй както Яворов родината.

Това е обич с ядна скръб,

не е самотен глас в пустинята.              

Аз знам, че ти ще надживееш

навярно всички простотии.

Ако ли не – бухалка ще играе,

а мутрите ще пишат кротко стихове.

 

 

 

8.10.2009

 

 

Минало възможно и бъдеще вероятно

 

Веднъж сънувах странен сън.

България се включи

в плана „Маршал”,

а не във нея -

Трети украински фронт.

И после „Белене” и „Куциян”

не се откриха

и някои не пиха кръв,

квалификацията си смениха

или отидоха

в Съветския съюз.

Много бащи и синове

дочакаха да видят внуци.

На Дунав пазеха

съюзниците,

а „вождът и учителят”

остана в Белокаменная.

Накратко казано -

не се прибра.

Спести ни мавзолея.

Непостроеното

не се руши,

не гасне

незапаленото също.

Отся се сухо

от сурово.

България сама реши

какво да прави

в бъдеще.

А на подводниците

им потънаха гемиите -

останаха далеч от нас

на родния си бряг.

Сашо Сладура

и Райко Щуреца

достигнаха дълбока

старост.

До края си

ни радваха.

Елин Пелин написа

за българската гражданска

война.

Събудих се.

Европа бе задействала

машината на времето

и паметта,

решена да поправи

грешката си.

България -

грешник и жертва

върви едно напред

и две назад.

Тя пробва да пробие

съпротивата срещу

откраднатото утре,

тъй както кит

пробива лед,

за да политне

и да поеме мощно въздух.

Да я удави

под леда

опитва миналото

със малки, мръсни,

подли трикове.

Българийо,

родино мила,

да бъде май

през всички месеци -

не само през септември.

Земята ни ще бъде рай,

но само, ако го поискаме -

от пясъка глави

извадим

и се изправим срещу истината.

Не само пред

синия екран

или на стадиона

извира чист патриотизъм.

Той може и да не крещи,

нито да бие

по гърдите

космат юмрук

със страшен вик:

„булгар, булгар”.

Защо не станем

просто страна,

населена от граждани,

които боледуват

за здравето

и за честта й,

обичат я

и я лекуват

и интересите й бранят.

Само това и нищо друго,

само достойни

за България.

А благодарна -

тя ще се отплаща.

 

 

11.10.2009

 

 

*

Брегът е пуст и тъжен,

а слънцето не лъже,

че повече ще топли.

„О, скрити вопли” -

сезонът бе дотук.

И лятото отлита

след птиците на юг,

а пясъкът изстива.

Велека е ленива -

тече назад.

Морето я пропъди,

изглежда й се сърди.

По улиците тихи -

отронени листа.

Отвънка пред вратите -

нацепени дърва.

И аромат на чушки

килим постила меко.

Дрънчат тави.

Готово е смокиновото сладко.

Усмихнато е гроздето

по тежките асми.

На обедното слънце

котка се припича.

Немеят кръчмите.

На капки лятото изтича.

И циркът си замина.

Довиждане, море.

До скоро.

Довиждане.

И лека зима.

 

 

20 септември 2009

 

 

По-лошият вариант

 

Не жерави, не щъркели,

а гларуси летят над София.

Защо ли са избягали

и кой ги е пропъдил.

Пресъхна ли морето

или след тях е тръгнало.

А те летят напред

да му показват пътя.

Балканът като гръб на кит

се вие сред вълните.

България е Атлантида.

13 века тя се скита,

а пътят много лъкатуши.

Накрая корпусът се счупи,

„Титаник” е поел към дъното.

Той има много малко лодки.

А Витоша е вече остров.

„Сред лунносребърни води”

стърчи спринцовка на Копитото.