Другата цензура

Спря re:tv. България остана без дясна телевизия. Ще допълня: България остана без нормална телевизия. Остана си с чалгата, воайорските шоута и телевизионните ченгета. С вездесъщата простащина, която вече ни залива отвсякъде и се превръща в сърцевина на обществото ни.

Голяма работа, ще кажете. Спряла някаква си телевизия... Само че спирането на re:tv е наистина проблем. И е проблем дори не толкова за собствениците и журналистите, които работеха там – колкото е граждански проблем – е симптом на придобитата гражданска недостатъчност, която ни сполетя по време на изродения преход към демокрация.

Защото re:tv не беше просто поредната кабеларка, готова да направи всичко, за да се докопа до рекламния пазар. Не беше угодническа телевизия – ако трябва да се изразя по-точно. Занимаваше се с това, което наистина се случва, а не с неговата подмяна.

Беше новинарска телевизия, която информира за реалните събития и проблеми, вместо да ви замазва очите с пикантни скандали, черни хорники или сълзливи социални “репортажи”. Без тенденциозност и без пристрастия, но и без табута и свещени крави. Беше канал, на който можете да превключите без опасност срещу вас да цъфне някой шебек или някоя тъпоумна миска. Можеше да присъствате на реални дебати – и да разберете наистина защо се случват нещата – вместо някой всезнайко от рода на Бареков или Милен Цветков нагло да ви натяква неоспоримите си истини. Можете ли да посочите друга такава телевизия? Аз не мога.

В този смисъл спирането на re:tv е и проблем на вечно неслучващото се гражданско общество в България. Би трябвало да потърсим отговор на въпроса защо единствената нормална телевизия в страната не можа да оцелее – и дали наистина българите предпочитат да гледат примерно Азис и Венета Райкова – и умират от скука пред предаванията на Иван Бедров. И дали наистина впечатляващото видиотяване на нацията ни, култивирано чрез синия екран, не е част от стратегиите на прехода. Не този към демокрация – какъвто не се случи и никога не се е имал предвид – но този за трансформацията на политическата власт в икономическа – и на старата комунистическа парткокрация и нейните родови кланове в съвременна олигархия.

Някой трябваше да менажира този процес, да го направи приемлив или поне допустим за масовото съзнание. И това беше стратегическа задача за кукловодите на прехода – не по-малко важна от първоначалното натрупване на капитали, култивирането на мафиотски групировки и дискредитацията на демократичните структури. Някой трябваше непрекъснато да внушава, че всички са маскари, че моралните ценнисти са глупост и отживелица, че животът е цирк и скандал – и че успява не можещият и знаещият, а наглият и силният.

Това беше ролята, отредена на медиите – първо на вестникарската журналистика Блъсков тип, а сетне и на нароилите се електронни медии. Те култивираха чалга-културата – която не е само и просто обществен или естетически феномен. Тя е превантивна мярка срещу създаването на гражданското общество – и необходимото условие за съществуването на корпоративната, мафиотизирана държава, скрита зад декоративното демократично лустро.

Важно беше да се живее ден за ден, важно беше да се смята, че политическото е просто мюзевирджилък и маскарлък – и че който мисли за общото благо, е изкопаемо, лузър, непоправим балък. Важно беше събитията да се четат през кода на дълга, нерекъсната верига от скандали, при което всеки скандал захлупва другия, а обществото деградира до публика, която се дзвери на ставащото, псува и дюдюка отстрани – като на нещо, което не я засяга. Важно беше – защото когато няма хляб, трябва поне да има зрелища. И защото подобно отношение към общия наш живот култивира обществената амнезия, която позволява отново и отново да се гласува все по същия инфантилен начин – за тези, които вече са доказали възможностите си, докарвайки България до национална катастрофа – или за докарани от тях подставени “спасители” на нацията.

Това бе и целта на медийния монопол, наложен някак неусетно – но вече присъстващ като неоспорима реалност: монопола на простащината, необходимият климат, гарантиращ съществуването на удобната за олигархията псевдо-държава. И при този монопол става дума не за нещо друго, а за нова цензура – действаща по принципа на икономическата принуда.

Да, истина е – тази нова цензура няма институционални измерения. Всеки може да говори каквото си иска – и да показва каквото си иска. Стига да има къде да го прави. Може – но това можене на практика вече е ограничено само в някакви маргинални интернет пространства и издъхващи малотиражни издания – не може да се прави например в една телевизия – там истината такава, каквато е, просто не може да бъде казана, или поне не може да бъде говорена последователно и систематично.

И не може, защото системата е разработила перфиден, но безукорно действащ механизъм за изхвърляне на “различните” и непокорни медии. Телевизията е скъпа медия – трябват милиони предварителни инвестиции, за да стартира една телевизия, трябват и милиони, за да се подържа нейното излъчване. Възможният източник за въпросните милиони е един единствен – рекламният пазар. И именно върху него в България е наложен наистина впечатляващ монопол – от страна на бивши кадрови ченгета от ДС – като Красимир Гергов например. Тъкмо от такива фигури зависи кой каква реклама ще получи – и ги получават, естествено, медиите, притежавани от големи инвеститори като Болкан Нюз Корпорейшън, на които той е главен консултант и делови партньор.

Освен това: реклами се дават при наличието на определен рейтинг на съответната телевизия, изчисляван в зависимост от зрителския интерес. Кой определя този рейтинг? Основно двама човека – на базата на социологически допитвания: Андрей Райчев и Кънчо Стойчев. Как го определят? Ами както си искат. Резултатите от едно допитване за това кой какво гледа са и относителни, и лесно манипулируеми, и непроверими.

Да не говорим и за още един аспект, свързан с оцеляването на една телевизия – за да има реклами, трябва да има кой да поиска да ти ги даде. Тъй като в България бизнесът продължава да зависи от държавата и “своите хора” в управлението, големите рекламодатели естествено нямат интерес да дават реклами в медия, която е критично настроена спрямо управляващите – каквато де факто беше re:tv по времето на тройната коалиция. И именно затова тя не беше допусната до рекламния пазар – беше целенасочено и систематично задушавана. Нейните собственици – Светослав Божилов, Иван Кръстев и Иво Прокопиев, Които освен всичко друго имаха и много рядкото достойнство да не се намесват в нейната редакционна стратегия, губеха всеки месец по около 150 000 евро, за да я поддържат. Наляха един куп милиони и спряха – гражданската телевизия в България се оказа мисия невъзможна.

Дали не се отнася същото и за гражданското общество? Редно е да се замислим върху това. Да зарежем уюта с ракийката и салатката пред синия екран, да отнемем гласа на идиотите, които ни залъгват оттам – и наистина да направим нещо, за да не бъде така и за в бъдеще.