ДА ПОСТРОИШ ДВЕ БЪЛГАРИИ И ДА ЖИВЕЕШ ДВА ЖИВОТА

Евгений Тодоров

Кой като нас -по-старите: построихме две Българии и живяхме два живота!

Някъде към 76-а нашият директор се върна от София, събра колектива и ни сведе задачите. Точно щяхме да си ходим, когато той ни спря – по лицето му се изписа едно голямо колебание:

- Сега ще ви кажа нещо, ама ще го пазете в тайна до Пленума.

Обещахме, разбира се, освен това до тайнственият Пленум оставаха само няколко дни – щяхме да издържим.

- На Пленума другарят Живков ще съобщи голямата новина, но ни предупредиха по този въпрос нито дума преди това.

Ококорихме очи – какво ли щеше да стане на Пленума? Дали другарят Живков нямаше да си подаде оставката? Дали нямаше да ни пускат свободно в чужбина? Дали в Корекомите щяха да позволят да се пазарува с левове?

Директорът се поколеба още малко и най-накрая ни довери сензацията:

- На Пленума другарят Живков ще обяви, че сме построили ОЩЕ ЕДНА БЪЛГАРИЯ.

Бавно смилахме новината. България явно не беше станала два пъти по-висока или по-голяма – вероятно беше станала по-богата. Или с два пъти по-силна икономика.

В първия момент останахме разочаровани – сензация нямаше. Постепенно обаче някаква патриотична гордост започна да изпълва душите ни.

Както се бяхме засили, сигурно щяхме да построим още няколко Българии.

Освен това който живее в две Българии, вероятно живее и два живота. Кой ти ги дава.

Не знам защо, но си спомних една среща с незабравимия Георги Парцалев.

Бях още студент и начинаещ журналист, мечтаех си да взема интервю с легендарния актьор и един ден това се случи.

Седнахме в кръчмата под Сатиричния театър, първо аз задавах глупави въпроси, той се опитваше да дава интересни отговори…Интересното започна след като затворих бележника и вече си говорихме свободно.

Оказа се, че харесваме една и съща музика и че се смятаме за големи табладжии, но играем само една игра. Играем „дюс”, а не „мешана”. Защото е дошло времето на тесните специалисти.

Накрая Парцалев каза нещо странно:

- Като се прибера вечер и няма с кого да хвърля една табла, сядам срещу огледалото и започва да играя срещу Него. И играя, докато не бия Оня отсреща.

Стори ми се смешно.

След време се сетих за тази сцена и този път тя ми се стори тъжна. Вероятно човекът е искал да ми каже колко самотен е бил някой път.

Една вечер и аз се почувствах самотен, седнах срещу огледалото, отворих таблата и наредих пуловете.

Хвърлях един път за мен, един път за Него – както ме беше учил Парцалев.

Бих Го още първата петица и Му се усмихнах щастлив.

Отражението обаче не се усмихна.

Започнах да му правя физиономии, Той обаче остана сериозен. Реших да се пошегувам.

- Абе, Ти що си толкова сериозен, не се ли радваш, че построихме две Българии?

Тук Онзи отсреща се промени, усмихна се леко и ми намигна.

Ядосах се.

- Ти да би да се съмняваш в приноса на другаря Живков и в победата на Априлската линия? – почти извиках.

Тук моят двойник сведе за миг очи виновно, после пак ме погледна и намигна.

Огледах се – хвана ме страх да не би някой да е влязъл и да е видял този образ, който явно не беше правилно ориентиран политически.

Нямаше никой.

Отпуснах се и му разказах един виц за бай Тошо – бях го чул в градската баня, докато бях насапунисан, но ме беше страх да го изрека на глас и пред най-близките си приятели.

Смяхме се двамата, после аз Го оставих да се смее и тръгнах на работа сериозен.

Там щях да говоря по-друг начин, да мисля по друг начин.

А вечерта пак се смяхме – при разказа ми какво съм говорил и как съм се държал през деня.

За всеки случай слагах пак таблата пред огледалото – ако влезе някой и ни види, да обясня, бе всъщност играем табла. А не се занимаваме с антинародна пропаганда.

Не помня на кой ден се сетих, че със сигурност и Парцалев не е играл табла със своя двойник.

А може би всеки от нас има по едно второ Аз, с което си говори откровено вечер?

След като цял ден е лицемерил.

А дали Втората България не беше населена с нашите двойници? С остатъците от раздвояването на личностите ни.

Нямаше друго обяснение – излизахме на манифестация, пеехме, скандирахме в прослава на Партията, носехме портретите на другаря Живков, обсипвахме ги с цветя…

Изказвахме се по събрания, заклевахме се във вярност, гласувахме единодушно…

И не го правехме от страх, бяхме убедени, че така трябва. Така е правилно.

А вечер сядахме срещу огледалото, разказвахме злобни вицове и се надявахме бай Тошо да умре по-скоро.
Вместо да учим английски, което си беше малко или повече съмнително, овладявахме т.н."езопов език".
Пишехме нещо уж правилно, но вътре имаше някакви двусмислици, намеци, иронии.
Така и четяхме - единият от нас четеше като хората, другият все търсеше нещо между редовете.

Това раздвоение на личността обаче не беше страшно, защото нямаше опасност някой да ни вкара в лудницата.

Този тип шизофрения беше обхванала почти цялото общество и ако беше болест, я карахме не по-тежко от хрема.

А може би живеехме в една голяма лудница?

Съмнявахме се, че само партийните секретари не страдат от раздвоение на личността и че в тях наистина всичко е монолитно. Обаче не съм сигурен, че и те вечер не са заставали пред огледалото.

По едно време номерът с двете „аз” започна да ни тежи: разказахме си всички вицове, нови не се измисляха и животът стана безинтересен.

Някак си неусетно и закономерно дойде 10 ноември 1989 година.

Десетина дена преди това си отиде Парцалев – не издържа на очакването.

Сега вече можехме да си говорим всичко. Да мислим каквото си искаме, без да чувстваме вина. Да пишем всичко. Да правим митинги даже.

Вечер си лягах, без да се сетя за таблата – бях уморен, защото вече трябваше и да се работи.

Бях уверен, че който работи повече, който е лоялен към държавата и който казва това, което мисли, ще успее.

Постепенно обаче започнаха да ме обземат съмнения, че съм избрал правилния път.

Вечерта седнах срещу огледалото, отворих таблата – не бях го правил от много време, и хвърлих заровете.

Онзи обаче не се появи.

Хвърлих втори път – огледалото остана празно.

И ме обзе прозрение – дали сега отново не живеем раздвоени?

Дали обзети от еуфорията на промените не сме забравили своя двойник в онова време?

Сигурно така ще доизживеем живота си – част от нас ще живее с надеждата, но друга част ще живее с миналото.

А може би и няколкото Българии, които построихме наистина ги е имало.

Едната остана някъде там, обвита в мъглата на носталгията, другата я откраднаха, сега трябва да строим някаква трета България…

За да има къде да приютим това, което остана от нас…

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/