Шест години агония и самоизяждане стигат

Това беше същинското начало на кризата в СДС, тъй като точно тогава сините се вторачиха в себе си и престанаха да могат да гледат навън. Всеки може да бъде бит на избори – особено от внезапно прииждащ цар. Голяма работа – тъкмо в опозиция ще си потегнеш партията и ще привлечеш още поддръжници с критиките срещу управлението. 

За да се превърне загубата в криза, е необходимо да забравиш в името на какво съществуваш. Щом направиш това, ще губиш поддръжници, тъй като никой няма да знае за какво се бориш и защо именно твоята борба заслужава подкрепа. Отгоре на всичко СДС перманентно ни занимава само с една проблематика: вътрешните раздори между някакви неизвестни за широката публика хора, за които с пълна сила важи определението, дадено от великия историк Жорж Лихтайм на троцкистите: „Микроскопични, свирепи същества, изяждащи се едно друго в капка вода”.От избор на избор и от разцепление на разцепление СДС се дотъркаля до вторите преки избори на председател. Против Мартин Димитров се кандидатират някакви никому неизвестни хора – от „втората цедка”.Както винаги, и на тези избори не се говори за политика. Тече обичайната комшийска свада, вдига се пушилка, сипят се кръвни обиди и дори интернет се ползва от активистите, за да се изпокарат с максимално количество себеподобни. Колко ниско са паднали нещата можем да съдим дори само ако следим вътрешноседесарските скандали в сайта blueidea. Проблемът в тези виртуални крясъци не е, че изобщо не става дума за политика. Не е дори в това, че повечето пъти нищо не им се разбира, защото си говорят за някакви техни си неща, които само те си знаят. Проблемът е, че дебатиращите са полуграмотни! Не са наясно с елементарни правила на граматиката, синтаксиса и правописа. Каква политика, какви пет лева...

И веднага човек си дава обяснение за инак необяснимите неща, случващи се в СДС през тази година. Направи се Синята коалиция и веднага цялата държавна система се мобилизира, за да ликвидира СДС. За пръв път от много години СДС получи огромна обществена симпатия, която просто трябваше да превърне в подкрепа. СДС не направи това – не използва по чудо отворилата се историческа перспектива за съвземане в рамките на обединената десница. Напротив, продължиха си, както си знаят – скандали, раздори и попържни против Иван Костов. Разпиляха уникалния шанс, който получиха – а друг такъв не се задава на хоризонта. После дойдоха изборите. Синята коалиция направи общ предизборен щаб. Общ, общ, ама цялата кампания – и европейската, и българската – я изнесоха на гърбовете си активистите на ДСБ. Седесарите стояха встрани и се цупеха, че Костов ги бил изиграл. И се заканваха на собствения си прясно избран лидер. След тва се създаде новият парламент, започна бурното управление на ГЕРБ, решаваха се важни национални въпроси. Кой правеше политика вдясно? Пак само в ДСБ запретнаха ръкави. Седесарите се бяха хванали за гушите и не им беше – и не им е – до политика. Пак се чуват позициите само на ДСБ – по простата причина, че в рамките на Синята коалиция само ДСБ произвежда политика. Откъм СДС – вопли, закани и псувни помежду членовете. А после: къде били отишли ония хора от митинга на Орлов мост? Ами отидоха си, няма вечно да слушат провинциални простотии... Полуграмотни хора не могат да правят политика, защото главите им са пълни не с прочетени книги, а с бръмбари.

В България всички нормални, грамотни, европейски настроени хора са „сини”. Но не припознават СДС като своето „синьо” по простата причина, че то не е. Вглеждам се в СДС и освен Мартин Димитров не виждам хора, които да са като мен и моите приятели. Като мен и моите приятели са Едвин Сугарев, Филип Димитров, Иван Нейков, Александър Джеров, Сашо Божков (лека му пръст), Васил Гарнизов, Петьо Стоянов, Катя Михайлова, Иван Костов, Димитър Аврамов, Ева Жечева, Велизар Шаламанов, Васко Кръпката и т.н. Може да съм спорил с тях до прегракване, да не съм бил съгласен – но те са като мен и като хората, с които се събирам. А точно те – и такива като тях – не са в СДС. Вместо тях в СДС виждам техните сенки, приемащи все по-карикатурни форми, както правят сенките по стената при колеблив пламък на свещта. Само един Лъчо Тошев по чудо остана да крепи положението, но очевидно от него нищо не зависи.

А онази рехава седесарска тълпа, която шества по медиите, за да говори някакви напълно невнятни неща – с нея нямам нищо общо. Това са някакви си хорица, докопали някакви позицийки и напълно озверели от този факт (за повече подробности вижте „Писмо до редакцията” от миналия брой на „Седем”).

Изводът е печален. Дори Мартин да бъде преизбран за лидер, не виждам как ще може да „възроди СДС”. Няма с кого да направи това. Озверялата, полуграмотна и егоистична тълпа, изказваща се от името на СДС – това всъщност е СДС. Това са неговите активисти, местните и регионалните му лидери, които убийствено приличат на активистите и лидерите на партии като РЗС например. Като от един калъп отлети. Други няма откъде да дойдат, защото бяха своевременно изгонени от партията или напуснаха сами, отвратени от отровната и братоубийствена атмосфера, която цари в нея. Кой да прави „синя” политика, след като в СДС няма сини политици? Но все пак „синьо дясно” трябва да има – най-малкото за да компенсира неизбежните проблеми, които рано или късно ще започва да създава „сивото дясно” в лицето на ГЕРБ. В СДС има тук-там отделни (и обезверени) индивиди, които могат да участват в такава политика. Но партията СДС такава, каквато е, не може да прави политика; и няма да допусне онези, които могат, да я правят.

Предлагам още отсега да се направи нещо, което ще изглежда естествено и наложително след година-две, но в безусловно по-неблагоприятна обществена среда. Нека се изпревари ходът на историята със следното решение. Да се обяви обединителна синя конференция с цел създаването на политическа партия „Синята коалиция”. Името може и да е друго, а и партията може да бъде някаква федеративна структура. Идеята обаче е да се създаде благоприятна партийна среда, в която онези (многочислени в ДСБ, малобройни в СДС) хора, които имат капацитета да правят „синя” политика – да могат да я правят. Най-малкото подобен процес автоматично ще изолира „озверелите” в СДС, които в никакъв случай няма да се съгласят на каквото и да е обединение с Иван Костов.

Шест години агония и самоизяждане стигат. Ако не се направи нещо решително, докато се усетим, шестте години ще станат седем-осем, а СДС ще се удави, повличайки със себе си и ДСБ.

И тогава? И тогава дори няма да има нужда Янето да залага димки, защото смъртта на „синьото дясно” вече никого няма да интересува.