Отново пълна скръб с националния траур

Не винаги е лесно да си Първанов и да си президент. Едно е да раздаваш награди на свои приближени ( гарнирани за повече легитимност и с награждаване да хора от графата “други”), да ходиш по волейболни мачове, да тропаш хорца по сватби на забогатели през двата президентски мандата приятели …друго е да си поставен пред избора ( отново): да обявиш ли национален траур?

Когато в мразовитата мартенска утрин на 2008 г. си плю на петите и отиде на лов край Симитли, вместо да замине в обратната посока на другия край на България при кладата в държавната железница, отнела живота на 8 души, стана ясно, че обявяването на траур е една от ахилесовите му пети. След като изтече информацията, че все пак е сгафил, обслужващият му персонал в медиите не успя да замаже факта този път.

Не е да не опитаха-президентската рекламна притурка в. “24 часа” публикува люта сатира на висшия партиен член на БСП Велислава срещу дръзналите да придирят на президента за бракониерските му наклонности. И, о, чудо, по-малко от година по-късно журналистката беше закичена с орден “ Кирил и Методий” от самия държавен глава.

Сега, когато три момчета загинаха от самоделна бомба в интернат в Крумовград, президентът отново е изправен пред “труден казус”. Работата е там, че в уж толерантната ни етнически родина има доста натрупан гняв по етнически признак- и приятелят му Доган има специална заслуга за това. Загиналите момчета са турчета. По форумите в интернет вече могат да се прочетат доста псувни на етническа основа.

Колко точно трябва да са загиналите, за да ангажираш съвестта на цялата нация с тяхната трагедия, вместо да оставиш местните власти в Крумовград да се оправят? И само за “етнически българи” ли се полага да скърбим национално, или може и за други?

Чия страна да вземеш? Да нахъсаш националистите още повече срещу себе си, или да отчуждиш приласкания електорат на Доган?

Лесно е да призоваваш безадресно за етническа толерантност, но май не е чак толкова просто самият ти да заявиш конкретна позиция по конкретния въпрос, без да пропуснеш някоя “полза” в крепенето на личния президентски рейтинг.

Положението е малко като в стария съветски виц за двете пияндета, отворили по едно око след денонощен запой и какво да видят: оцеляла е бутилка водка! Решили да не бързат – понеже са интелигенти, да подходят спокойно. Единият я скрил зад гърба си и призовал другия да познае в коя ръка се намира и ако уцели, да я пият веднага, иначе да чакат цял час. Мислил, мислил Боря и се престрашил: “ в дясната”?! Настъпила напрегната тишина и другият промълвил: “мисли, Боря, мисли”!

Та и с президента ни е така: мисли, Георги, мисли!

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/