Индустриалната политика става от гроба

Един от най-лошите политически отговори на финансовата криза и дълбоката рецесия е съживяването на "индустриалната политика". Правителствата отново използват субсидии, мандати, регулации и капиталови инвестиции, за да определят кой да бъде печеливш и кой - губещ в индустрията, вместо да заложат на по-широк и непредубеден подход.

Новият етап на индустриалната политика обхвана силно развити икономики като САЩ и Великобритания, които дълго се противопоставяха на нейните най-лоши несъответствия, Франция, която дълго поддържаше национални "шампиони", и нововъзникващи икономики като Бразилия и Китай. Френският президент Никола Саркози например планира да натрупа още 52 млрд. евро държавен дълг, за да подкрепи браншове, които според предположенията или надеждите на правителството му ще се окажат "индустрии на растеж". Заради кризата дори и централни банки, особено американският Федерален резерв, подпомагат определени компании и различни видове активи.

Индустриалната политика е атрактивна за политиците, защото с нея могат да покровителстват ключови клиентелистки групи и същевременно да твърдят, че подпомагат икономиката като цяло. Но обикновено тя 

донася много повече вреди, отколкото добрини

Може би най-спорната област на индустриалната политика е ролята на държавата в изследването и развитието. Правителствата имат очевиден интерес в свързани с отбраната изследователско-развойни дейности. Пазарите обаче функционират добре, когато частните собственици си прибират печалбата и поемат рисковете. От едно базисно научно изследване печелят потенциално всички, независимо дали са платили за него, поели ли са рисковете или не. Но тъй като частните инвеститори не са в състояние да си вземат полагащата им се печалба, частните пазари инвестират твърде малко в базова наука.

По тази причина икономистите от всички политически течения са единодушни, че държавата трябва да осигурява финансова помощ за базовите изследвания в естествените и техническите науки. По времето, когато председателствах Комитета на икономическите съветници към президента Джордж Буш-старши, ние удвоихме бюджета за Националната научна фондация. Но същевременно има и риск правителствата да изместят научноизследователската дейност, от която компаниите могат да печелят не само чрез собствената употреба на постиженията, но и чрез продажба на патенти и лицензи на други компании.

Най-подходящото място за прокарване на границата е общата естествена наука и технология. Правителствата трябва да подкрепят науката и изследванията, докато те не достигнат стадия, в който частни фирми могат да извлекат вече (значителна) полза от тях. Освен това общите изследвания следва да се запазят, за да може да се гарантира конкуретната равнопоставеност за търговските им приложения. Например технологията за свързване на компютрите, от която възникна интернет, беше финансирана от агенция към американското министерство на отбраната. Но би било глупаво от страна на държавата, ако днес субсидира, да речем, определена търсачка или социална платформа.

Държавата би трябвало

да стои настрана от играта

в която чрез субсидии, данъци, регулации, мандати, кредити и инвестиции се определят отделни печеливши. Тази игра не само че не е ефективна, но и - което е още по-лошо - измества или потиска по-стойностни и конкуриращи се технологии. През 80-те години на XX век застъпниците на индустриалната политика възхваляваха обширната й употреба в Япония. Но опитът на могъщите японски търговски и индустриални сектори заедно с финансовото министерство да управляват икономиката на микрониво, до най-дребния й детайл, се оказа една от причините японците да се изправят пред спукан балон на активите, изгубено десетилетие, три рецесии и най-високо съотношение държавен дълг към БВП сред развитите икономики.

Привържениците на индустриалната политика в Америка - често наричани атари-демократи, по името на отдавна залезлия производител на първите компютърни игри - не успяха тогава правилно да се информират за състоянието на нещата в Япония. Действително съществуваше компютърен проект от "пето поколение" и друг за телевизия с висока резолюция (HDTV), но огромната част от японските субсидии не отидоха в нови технологии, а в традиционни, работоемки области като селското стопанство, минодобива и тежката индустрия.

От Южна Корея, през Западна Европа до САЩ - подобни икономически проблеми доминираха историята на последните няколко десетилетия. През 1980 г. президентът Джими Картър се кандидатира за втори мандат с предизборна програма, която предвиждаше "национални банки за възстановяване", индустриална политика и ръководен от синдикални и бизнес лидери съвет, който да реши в кои области да се инвестират десетките милиарди долари. На изборите Картър беше сразен от защитника на свободния пазар Роналд Рейгън.

Но дори и в САЩ индустриалната политика се завръща. Президентът Джордж Буш-младши изхаби години и милиарди долари за програмата за водородни автомобили. В крайна сметка тя не доведе до нищо и въпреки че водородът един ден може би ще се превърне в разумна търговска алтернатива за стационарни нужди,  употребата му в транспортния сектор все още не е преодоляла редица сериозни спънки (между които и проблемът за силната му възпламенимост, десет пъти по-висока от тази на бензина).

Внушителната програма за 787 млрд. долара фискални стимули в Америка, която на пръв поглед има за цел да пребори рецесията и да създаде работни места (засега без успех), включва и огромни суми за подпомагане на определени браншове и технологии, сред които почти 40 млрд. долара само за една програма за чиста енергия. Но докато компаниите и инвеститорите вземат парите, частното финансиране за алтернативни енергийни проекти продължава да е широко достъпно, а огромен брой фондове за рисков капитал по цял свят се концентрират върху възобновяеми и чисти енергоизточници.

Правителството би трябвало да постави

общи цели за енергетиката и околната среда

и тогава да остави на компаниите, инвеститорите и потребителите да решат как най-добре могат да се постигнат. То би трябвало да подпомогне научните и технологичните базови изследвания, приложими към тези проблеми. Но няма смисъл от стратегия, която не би издържала без дългосрочна държавна подкрепа.

Каквито и преходни качества да показва едно съживяване на индустриалната политика по време на дълбока рецесия, правителствата се нуждаят от изходна стратегия, преди тези програми трайно да се закрепят и да създадат могъщи заинтересувани групи. Огромните, финансирани с дългове разходи ще породят в бъдеще нуждата от по-високи данъци, които ще отклонят капитал и заетост от по-стойностните форми на употреба, които могат да функционират и без дългосрочни правителствени спасителни пояси.

Индустриалната политика се провали безславно през 70-те и 80-те години. Да позволим на държавата отново да избира кои да печелят и кои да губят в индустрията днес не е по-добра идея, отколкото тогава.

*Майкъл Дж. Боскин е професор по икономика в Станфордския универстет, САЩ, и председател на Комитета на икономическите съветници при президента Джордж Буш-старши. Статията е предоставена от Project Syndicate.

От: http://dnevnik.bg/