Грижи за фикуса

Странното е, че нищо не я боли. А би трябвало, защото според нея това лято или есента примерно, става на 88 години. Словом осемдесет и осем. Трябва да провери в паспорта си, да не би да се е излъгала в месеците, а може би направо в годините … Да, ще надникне в паспорта си. Оная зелена книжка с герба, която никога няма да те излъже за нищо. Даже и за собствените ти години. Макар че? Но кой ли пък дявол ще се меси да обърква точно нейният… мозък. На мястото на многоточието с което и тя мислено си отбелязва паузите жената иска да постави… точно така, думата бабешки, бабешки мозък, но нещо я бута в гърлото и не и дава да се самопровъзгласи за баба. Преди да търси в старите чорапи забутания преди месец паспорт проверява в огледалото. Ето си я. Тя е. Синка в косите, стомана в очите и… хваща да бърше очилата. Те са китайска някаква направа или може би монголски. Струват точно три лева. Продават ги по ъглите в града, но тя ги купува от големия пазар. Там всичко е най-евтино и най-калпаво. Един месец четене и край. Виждаш света по друг начин. Макар че тя света го познава особено добре. Той много бавно и трудно се променя. Почти никак.

Геновева Каралиева е умна жена и знае, че световните промени не са дължали нито на парната машина, нито на електричеството, още повече на компютрите и безжичните телефони. А на това, как хората са решили да се глезят с тях. Тия, последните машинки изключително я изнервят, депресират я някакси и тя знае и вярва, че човечеството тичащо и стремглаво се срутва. Къде и как ще стане това срутване Каралиева не знае точно, но го чувства подсъзнателно. Разбърква старите чорапогащи и плетени сгънати скиорски чорапи, намира документа на дъното на войнишка торбичка-тип МНО и се чете в него. Паспорт, като паспорт. С респектиращ сух печат върху черно-бялата фотография. На снимката е тя. Строг костюм, тупирана коса и фльонга напреко високата яка на блузата си. Да, респектира Геновева Каралиева със строгия си вид. Пунктуална чиновничка беше и отговорността на поста и я правеше още по- безкомпромисна към всяко разгильдяйство. Брей, как неочаквано се промъкна пред огледалото пак тая руска думичка. Раз-гиль-дяй-ство. Ще рече-разпасана работа. Любимата дума на много от мъжете, които седяха зад масивното бюро в огромния гранитен кабинета пред който тя прекара над четиридесет, а може би дори петдесет години. Трябва и това да провери в паспорта си. Кабинетът, оня кабинет от който се командваше републиката. Бюрото, което бе мостикът на държавния кораб. Капитанът понякога  можеше и  да бъде сменен по целесъобразност, но бюрото си оставаше. Курсът поет от държавата също. По този път плуваше гордо и служителката Каралиева.

В огледалото зад гърба и надзърта и фикусът. Мълчалив, фотосинтезен  колега за когото тя се грижеше четири и кусур десетилетия. Поливаше то, бършеше листата му и единствено с него можеше мълчаливо и без свян да сподели някой от секретите на държавата, защото други тайни тя нямаше. Този и тих, и непретенциозен дълголетен приятел, когото с много кандърми хамали и десетолевки преди двадесет години пренесе с едно товарно такси от оня  кабинет директно в малкото си жилище. Сърцето не и даваше да го изостави, защото знаеше че не може да го забрави или сама после да си прости за изневярата. Суров човек беше Геновева Каралеева. Верен.

С жилището по-късно бра  ядове. Кой да предполага, че за малкото и грозно апартаментче на централната улица, в което живееше от незапомнена дата ще има толкова много претенденти. Всякакви идваха. Заплашваха. Обиск правиха. Журналисти я преследваха и слухтяха пред вратата й. Данъчни и други финансово озадачени мъже звъняха и вадеха ордери, квитанции, планове. Пак  я плашиха. Ухажваха я. Няколко трътлести провинциалистки се опитаха директно да се нанесат със заповеди за назначения и съответното настаняване. Казваха, че службата се полага с жилището. После началниците им се сменяха, трътлите чезнеха или растяха провинциално и нагоре в йерархията и северното едностайно обиталище вече не ги блазнеше. Нямаше и защо.

         Каралиева оглежда наоколо. Държавни мебели с инвентарни номера върху тенекиени табелки. Кашлящо и сълзливо от теч и мухъл клозетно казанче. Пожълтели фаянсови плочки. Цокъл боядисан в жестоко зелен казармен цвят. Як, вечен и не помръдващ, обаче безшумен паркет. Полилей във формата на четири смъртно клюмнали безцветни лалета. Две нощни лампи модел “Спаската кула” на Кремъл .

Странно, но не и пречи огромното двойно легло. Толкова години не го и забелязва. Напротив. Отвиваше го нощем и го покриваше ловко всяка сутрин все от едната му страна. Полската немачкаема кувертюра от изкуствена материя присветваше  и пукаше от статичното си привнесено напрежение. В събота киснеше само чифт чаршафи в прибалтийската си съветска пералня, рендосваше казионните малки сапунчета отмъкнати от служебния клозет, след това  и двете  калъфки за възглавници и така… Бельото- на ръка. Сушеше го върху чугунените радиатори на парното отопление около кръгла маса с наредени шест неудобни, но вечни букови столове. Здрава работа и лакирана отвсякъде. После, двете вечно неподвижни кресла под лъскавата си мушамената тапицерия. Над тях снимка на Ленин в същото такова кресло. Той е много съсредоточен и пише нещо. Каралиева предполага, че е денят в който е съчинил  знаменитото: “Лев Толстой, като огледало на руската революция”. За жалост тя не знае жанра на посоченото съчинение, пък и не и е работа да се бърка. Все пак, Ленин си е Ленин. Как хубаво го е казал онова за демокрацията или за диктатурата беше: “…Неограничено управление над законите!”. Важи за всяка система.

Привлича я черно-бял телевизор, подарък от  завода заради някаква годишнина. Библиотеката, върху лъвски лапи купена от работилницата на самия Софийския централен затвор. Направо от производителя както казват сега на големия пазар. В онези години затворниците правеха най-хубавите мебели. Душата си вкарваха в тях. То вярно, присеща се Каралиева, колко душа може да е останала у един затворник, но все пак, стабилната и равновесна мебел правеха само в затворите.  Там сковаваха и бебешките  креватчета: “Майчина радост”- за цялата страна. После ги пренасочиха и в други затвори на цялата страна, защото именно от Първият кабинет и пред очите и бе изработен документ за насърчаване на раждаемостта в родината. Тогава не му казваха демографски срив. Казваха му по-друг начин, но Каралиева не си спомня, защото не я касаеше. Хоп, още една руска думичка се преметна през мислите и. Много се държеше тогава на точната и навременната употреба на съветските термини в докладите. И Геновева умееше да ги вметва архи точно в документите на страната. Хвалеха я, за това и я насърчаваха. Е, до орден не можа да се докара, но медали и даваха. Къде ли са се дянали тези медали? Все пак са награди за съвестен и целодневен многогодишен труд. Геновева Каралиева си спомня, че тя практически десетилетия не бе ползвала отпуск. Здрава бе и не се поболяваше лесно. Дребните и женските неразположения ги караше на крак, а летните ваканции прекарваше с другарите. Те имаха нужда от нея. В почивните станции я настаняваха в  стаичка до апартамента на ръководителя и той винаги можеше да разчита на нея. Тя се будеше сутрин с първия сигнал от радиоточката и ако нямаше по-важни ангажименти заспиваше с химна на републиката изсвирен по същата радиоточка.

Че нещо май се промени Геновева разбра, когато радиоточката млъкна. Ето на, и сега гледа зацапаната бакелитова кутийка над вратата и нещо я стиска за гърлото. Колцина си спомнят удобството на радиоточката.  Всичко ти е настроено без чужди смущения, а звукът винаги изряден. Перфектен. Знаеш в колко часа какво ще чуеш. А чуеш ли го по радиоточката, то обезателно ще се случи и в цялата родина. Няма шега, няма съмнения. Пък и колко хора се съмняваха тогава в предимството на добре премислената и най-вече безплатна информация. И музика имаше. Даже по желание на слушателите. Затова тя никога не си купи радио. Не й трябваше. И сега не й трябва. Това което Каралиева обича да слуша го няма. Няма ги масовите песни. Манифестациите, скандиранията, речите, които тя  знаеше преди да бъдат прочетени. Няма ги приветствията до и от трудови колективи, ораториите в прослава на родината. Партийните и отрасловите конгреси. Само отчитането на нивото на река Дунав в сантиметри е останало. Но и то било на доизживяване казват. Както и самата Дунав. Иде глобалното затопляне. Нали сме в тотална криза. Но Каралиева не се предава. Не защото е железен воин, а просто…  защото няма друг начин ? Пък и къде да иде? Наистина, къде да иде? А тя и не искаше. Вече ходеше само до пощенската станция на 17 число в месеца заради получаването на пенсията. Раздавачът види се беше починал, а нов не назначаваха, нали бе дълъг период на криза. След това отиваше до големия пазар, там пълнеха раницата й с консервирани храни и макарони, с които да изкара месеца и после се прибираше. Често дори забравяше да се храни. Ядеше веднъж на ден и й бе достатъчно. Така бе свикнала. Затова не пълнееше, а и дрехите и получени навремето бяха читави за носене. Попили оня дъх на предчувствие, сила и попътен вятър. Демодирани леко, но не изгубили формата да респектират и плашат с казионната си принадлежност. Здрава и надеждна работа.

Какво друго и трябваше  за пълно щастие ? Гледаше черно-белия  телевизор и се радваше, че може би от някакво уважение към заслужили хора и днес доста филми от преди години се повтаряха и пак се повтаряха. Хубави филми и актьори имаме, казва си Каралиева и не й се мисли, че повечето от тях са вече в отвъдното. Нея какво я интересува? Плъзва поглед и по книгите и знае, че винаги може да се върне в онези прекрасни години, когато даже нямаше време да отвори страниците на подарените й томове. А те и бяха дарени с благодарност и мили думи. Онези, които бяха ги написали повечето са мъртви. Но нищо не може да се направи срещу това. Диалектика. Или съдба, мисли си Каралиева. И думата съдба се забива в съзнанието й, като при Виктор Юго. Замисля се. Съдбата донесе ли й нещо в нейния равен и доста продължителен живот. Радвала ли се бе тя от нещо? Скърбяла ли бе? Това именно Геновева Каралиева не помнеше. Звуците помнеше, маршовете помнеше, речите, думите и ръкоплясканията помнеше. Лица и снимки помнеше. Черно-белите новини помнеше. Но радост и скръб не помнеше. Може би заради това  нямаше близки, приятели, врагове. Съдба…

Странно. Защо точно днес решава да провери какво и е написано в паспорта. Дали не е дошло време Бог да я прибере? Като стига до Бог, Каралиева усеща че си говори сама. И таз добра, та тя никога не е вярвала в нищо друго освен в… В какво? В какво… вече сериозно се притеснява старицата. Наистина в какво? И така взряна в огледалото, тя не можа да си отговори. Горда, принципна, непристъпна, бездетна. Синка в косите, стомана в очите. Само тия монголски очила да не я притесняваха толкова. Макар че всичко което трябваше да види в живота си, тя вече го бе видяла. И за нищо, ама за нищо не съжаляваше. Може би, ако тогава не бе написала оня сигнал за съпруга си до другарите, а органите не го бяха откарали в оная неизвестна посока, от която той не се върна всичко щеше да е по-иначе ? И защо ли не се върна той никога вече? Пък и дали и жив? Ама  кого ли да пита сега, кого?

Я колко стана късно, гледа Каралиева часовника с дарствен надпис за отлична служба и вече не си спомня сложната фамилия на другаря си. Олеква и някак си. Много и е по-леко. Простите отговори само усложняват живота. А така и така ще се мре… По добре разбира се да е по-късно. Жената тътри чехли, налива вода в чаша с подстакан, пои фикуса, който се нуждае от грижи и решава да ляга. Вече е късно. Ох, колко е късно, а тя е на 88 години, цифром и словом осемдесет и осем. Нали тази вечер провери в паспорта си.