Какво да се прави

На първо място се извинявам за чопнатото от Чернишевски заглавие, но точно то като че ли е най-синтезираното обощение на тревогите, които битуват в способните да мислят български глави. Напоследък доста често срещам хора, които не искат вече да бъдат просто наблюдатели на всичките безобразия, които се случват около тях – искат да направят нещо, за да спрат тези безобразия – за да спре това безкрайно унижение на националното ни достойнство, причинено от сегашното управление – и за да се предотврати възможността България отново да бъде откъсната от цивилизования свят, да бъде натикана в Азия и превърната в сателит на Москва.

            Само по себе си това е радващо – тъй като подобно безпокойство е първия симптом за зараждащо се гражданско съзнание. Още по-радващо е, че то вече произвежда политически жестове – все още плахи и неумели, но за сметка на това – автентични. Протестите през януари бяха такъв жест – и неговата стойност се състои в самия му генезис: протестите не бяха организирани, нито пък “поръчани” от някого. Те възникнаха спонтанно, самоорганизираха се на база мрежови контакти между личности и граждански организации, бяха лишени от единна идеологическа база и перспективна стратегия – и въпреки това предизвикаха повече от чувствително сътресение в държавата. Ситуация, в която властта е принудена да разиграе цяла серия активни мероприятия и да струпа близо две хиляди полицаи в защита на народните си избраници, и в която политиците страхливо зяпат зад стъклата на НС как полицията бие избирателите им (при това не само управляващите политици, и опозиционните такива – всички ви видяха, г-н Агов!) – такава ситуация говори за потенциална енергия, която би могла един ден да се превърне в граждански коректив на управлението.

Ще възразите, че гражданските протести стихнаха безславно – да, така е. Но я си помислете от кого зависят те, кой носи тяхната енергия и кой е отговорен за тяхното стихване. Дали пък не са тези, дето се помайваха в приказки какво им липсва на протестите и ожалваха малкото участници, дето се успокояваха с дядо Славейковата мъдрост, че не сме народ, а мърша, дето ги нямаше на жълтите павета, дето гледаха протестиращите  по телевизията и ги подкрепяха с подписка? Как всъщност очаквате студентите да менажират професионално един протест – след като последните такива, състояли се в България, бяха през 1996 и 1997 г. – когато те са ходели прави под масата?

Често срещан е вопъла: няма ли някой да ни поведе... Не, няма никой да ви поведе, сами трябва да се поведете. Я си спомнете – когато някой ви е повеждал, пътят не е ли свършвал все в някой джендем. И няма заради сламката да забравя за гредата в нашите очи: помните ли 1997-а, помните ли клетвата: “Няма да ви излъжем!” Тогава ОДС имаше цялата власт в ръцете си: и законодателната, и изпълнителната, и президентската. Изпълниха ли обаче клетвата си? Отвориха ли досиетата, проведоха ли лустрация, потърсиха ли отговорност за банковия банкрут на България, осъдиха ли отговорните за новата национална катастрофа, проведоха ли почтено приватизацията на големите предприятия, удряха ли през пръстите тези, които посягаха към кацата с меда? Знам, че и досега мнозина с пълна убеденост ще отговорят положително на този въпрос – и не ги коря: вярата е необходимост, често по-силна от разума. Нека все пак се запитат обаче: ако всичко това бе изпълнено, ако клетвата пред България бе спазена – то на какво се дължат печалните изборни резултати през 2001 г.? Та тогава управлявалата уж успешно коалиция ОДС получи горе-долу толкова гласове, колкото комунистите след сгромолясването на Жан Виденов! И как един успешен мандат може да се измерва със загуба на 1 400 000 избиратели?

Тогава протестите също възникнаха спонтанно. И водещата сила в тях също бяха студентите. Потърси ли някой тези студенти след това – когато се формира правителството и се търсеха кадърни хора за неговата администрация? Отговорът – уви – е не. Пряко своя смисъл и пряко своите интереси политиците казаха: гражданското общество си свърши работата – оттук нататък сме ние.

Би трябвало това да ни е обеца на ухото, когато чакаме някой да ни поведе. Би трябвало да си спомним, че точно тук е разликата между поданика и гражданина – първият чака някой да го поведе, докато вторият само поема отговорност за живота си – включително и за общото живеене с неговите правила – и сам кове съдбата си, зачитайки своя личен интерес само дотолкова, доколкото с това не пречи на своите ближни.

Човек наистина сам поема отговорност, но не може да направи нищо сам. Нужна е общност от хора, която променя и установява правилата за общо живеене, тяхната рамка и гаранции за спазване, която конституира и прилага обществения договор между обитателите на една държава. Политиката е полето, в което тази общност се движи, а политическите партии са изразителите на една или друга концепция за това как да живеем заедно така, че да не си пречим, а да си помагаме. Политическото не може да бъде изхвърлено и отменено – подобна отмяна е възможна само в утопията на анархизма и в практиката на деспотията.

Повече от ясно е, струва ми се, че и днес в България няма друг инструмент, който да промени статуквото и да преобърне негативните тенденции. Проблемът е, че в очите на българите този инструмент е компрометиран и изхабен. Повечето наши сънародници виждат политиката като мръсна игра, в която отказват да участват. И е мръсна наистина – няма две мнения по този въпрос. Но е погрешно мисленето им, че като загърбят политиката, тя ще ги остави на мира. Не само че няма да ги остави, а ще управлява живота им, ще ги превърне в марионетки, най-безсрамно ще обсеби свещенното им право да бъдат суверен на властта, ще им причини хиляди страдания и неприятности – и ще представи същите просто като фатум, като съдба – а не като нейна зла воля.

И – струва ми се – трябва да бъде казано достатъчно ясно: ценностната девалвация и мизерното битие на политическото не са основание да оставим политиците да се вихрят така, както им се ще. Но нека всеки знае – те няма да се променят от само себе си. Няма изобщо да се променят, ако не им покажем достатъчно категорично, че изцяло зависят от нас, че са избрани да изразяват нашата воля и да обслужват нашия интерес.

В това се състои и отговорът на основния въпрос: какво да се прави. Най-общо казано: да се упражни граждански натиск върху политическата система, за да бъде тя адекватна на своята конституционна закрепена мисия. Да бъде разтрошена днешната й склеротична окаменялост и да бъде направена достатъчно жива и гъвкава, за да изпълнява потребностите на гражданското общество – и да бъде способна да води диалог с него. Да бъде изградена система от граждански структури, стратегии и активности, която да е достатъчно силна, за да контролира политическото и да служи като негов коректив.

Трябва отново да подчертая: гражданското и политическото не са разделени. те са едно общо тяло, един общ организъм – политическото е просто съвкупност от представителства на гражданското общество. В това впрочем се състоеше и една от грешките по време на януарските протести: гражданското и политическото се мислеха като разделени, противопоставени едно на друго. Видях как студентски активисти се караха на някакви възрастни женици, защото били носели лепенките на ДСБ – “Ser Go Home!” Напротив – би трябвало да ги приветстват, че са там, вместо да мърморят отстрани и да се питат защо студентите носят плакати “Срам ни е от вас” вместо портрета на Иван Костов. С политическото трябва да се говори и трябва да се живее; трябва да имаме съзнание, че то е крайният инструмент за всяка промяна. Но не трябва да бъде просто следвано – а трябва да се участва в него, да бъде подръчквано и когато се налага – бодено с остена, за да се държи благоприлично и да прави това, за което му е гласувано доверие.

Най-общо казано: тъй като е ясно кой е отговорен за издевателствата над националното ни достойнство, на изборите трябва да се гласува срещу управляващите сега. Трябва да се участва активно, да се убеждават тези, които искат да се гъбаркат със собственото си бъдеще, че грешат – че неучастието всъщност е участие – на страната на бившите комунисти и тяхната мафия. И трябва да се напомни на тези, за които се каним да гласуваме, че не могат да се държат като ущипани госпожици и да спорят кой бил по-велик – и че са пратени на политическата сцена не за да се обичат или мразят, а за да свършат конкретна работа – от наше име и в наша полза.

И да се каже гласно в ушите им, не да се мърмори по кьошетата. Ако някой смята, че СДС и ДСБ не са държат както трябва, има две опции, за да бъде коригирана тази беда. Първата – да се запише като партиен член и да се бори на място с тези, които пречат. Втората – да потърси достъпните форми на публичност, чрез които да изрази своето мнение и рецепта как да бъдат коригирани нещата, а също и – това е просто наложително – да потърси и открие адекватните нему граждански структури и форми за натиск, чрез които може да бъде упражнено въздействие.

Тук някой веднага ще възрази, че такива няма – и няма смисъл да бъдат търсени. Че никой не слуша тъй наречените граждански организации, че политиците ни предадоха и че за всичко са виновни Иван, Драган и Петкан. Бих отговорил, че подобен тип мислене си е чиста материализация на формулата “всички са маскари”, която всъщност съсипа българската демокрация; че нищо не става с мърморене отстрани и че ако форми за натиск няма, трябва да си ги създадеме.

Как – ще бъде следващият въпрос. Приключвайки, ще отговоря с конкретен пример. Функциите на гражданските организации са много специфични: най-често те са свързани със съвсем конкретни, прагматични искания, но същевременно в условията на една несправедлива обществена система функционират и като островчета свобода, които при нужда могат да бъдат активизирани в името на голяма обществена кауза. Когато тези островчета са достатъчно много, те образуват мощен архипелаг на свободата, който се мобилизира за граждански акции със съвсем реален ефект. 

Нарочно взвемам пример от страна, която както нашата има по-скоро бутафорна, отколкото реална демокрация. През 2004 г., при изборите за румънски парламент и президент, голяма група граждански организации образуват тъй наречената “Коалиция за чист парламент”, която се бори за почтеност, морал и инегритет в политиката. Коалицията не участва пряко в предизборната борба, но пък определя критериите, по които се отделя зърното от плявата – сиреч достойните от недостойните в изборните листи на всички партии. Спират се на следните критерии, които показват, че даден кандидат няма моралните качества да участва в един “чист” в морално отношение парламент:

1. повтарящо се преминаване от една в друга политическа партия в търсене на лични облаги;
2. обвинения в корупция на базата на публикувани и подлежащи на проверяване доказателства;
3. данни, че са били агенти на Секуритате;
4. ако са собственици на частни фирми, които имат неизплатени задължения към държавния бюджет;
5. невъзможност да обяснят несъответствието между официално обявените авоари и приходите;
6. извличане на печалба от конфликт на интереси покрай заемана държавна длъжност.

Събира се информация  за кандидатите и въз основа на тези критерии се установява кои от тях нямат необходимите морални достойнства, за да бъдат избраници на румънския народ. Изисква се от политическите партии да бъдат остранени от листите; естествено, в повечето случаи срещат отказ. Правят се тъй наречените “черни списъци” от недостойни кандидати, отпечатват се на листовки в 2 000 000 тираж и се разпространяват в цяла Румъния – с призив към хората да не гласуват за тях. Тъй като повечето от недостойните са от управляващата социалдемократическа партия, то върху провеждащите кампанията граждански структури са изиспва дъжд от обвинения и заплахи, упражнява се натиск върху ЦИК да обяви кампанията за манипулативна и незаконна. Резултатът е: като недостойни за един чист парламент са обявени 143 кандидати. 98 от тях не получават депутатски места – или защото са оттеглени от своите партии, или защото избирателите не гласуват за тях. В резултат на последното обстоятелство социалдемократическата партия (сиреч румънската левица) губи изборите.

Вероятно някой ще възрази – да, ама у нас това не може да се случи, няма кой до го организира. И отново ще сгреши. Напротив – такава коалиция се формира в момента от десетина граждански организации – и утре, на 19 февруари от 11 часа ще бъде обявена на пресконференция в БТА. Сигурно мнозина ще се питат кои са пък тия сега. Питайте се, но направете нещо, за бога!