Божидар КунчевДуховното, задаващо смисъла на човешкото съществуване, престана да бъде хоризонт. Няма ги вече онези ценности, които осмисляха живота в продължение на много столетия. Това го знаем от тревогите на изкуството и културата, на философията и хуманитаристиката. Но нека тук да загърбим болката за бездуховността на съвременния човек изобщо и да се ограничим с нашия опит, с това, което виждаме у нас. А то показва, че действително нямаме духовни цели, поради което изпаднахме в поредната стагнация – този път без концлагери, но и тази стагнация не е по-малко опасна от предишната. И днес животът ни е лишен от онази значимост, опираща се на благородните идеали, на представата за човешката съдба като дело на творческо самонадмогване. И днес животът ни е пошла тривиалност, несигурност и безпокойства. Една съвкупност от жалки епизоди, говорещи за упадъка на обществото като нравственост и социалност. Нищо от това, което ни обгражда, не произвежда онези истински значения, за да се почувстваме горди от себе си. Обхванати сме, ако си послужа с думите на един философ, от “морална и умствена пасивност”. И сме под непрекъснатия диктат на издевателства, които се вършат от държавата и политиците, здравеопазването, парното отопление и най-последния от продавачите на уличната сергия. Обезсърчени от вулгарността /в парламента и телевизионното предаване, при чиновниците от съответното ведомство, в таксито и въобще в целия бълтарски живот /, ние се сдобихме с едно омерзително чувство за нашата действителност. Сдобихме се с онова “съзнание за нещастие”, с което гледаме на себе си и на предстоящите ни дни. Така отново ни липсва идентичността на морални и духовни същества. Някой друг, както беше и преди, ни избутва постоянно към периферията на живота, където гърми музиката на абсурда. Как да го наречем живота си, ако не поредна катастрофа, клиничен случай, един трагичен сюжет, разказващ за нашата провинциалност и бездуховност.
Истината отдавна е знаем! И тази истина е, че у нас няма нормално общество. Вместо да осъзнаем трагизма на това положение, вместо пак да се замислим за онези 45 години безвремие, вместо да впрегнем силите си в създаването на един н о р м а л е н живот, ние направихме и невъзможното, за да изличим представите си за добро и зло, за истина и лъжа. И резултатът не закъсня – вместо правова държава и гражданско общество сега си имаме мафия, корупция, политически цинизъм и, казано накратко, един нихилизъм, обричащ ни на мрачно бъдеще.
През годините на нашия преход вече преживяхме “щастието”, което отново ни обещават. Но това „щастие” ще бъде поредното доубиване на България. Защото за постигането му са впрегнати пак „съзидателните” енергии на политици и депутати, социолози и „прогресивни” интелектуалци, кметове и полицаи, „патриотични” капиталисти и медии.Така родният сериал на тихото, но отчайващо ни безумие ще се обогати с още един епизод. И онези, които още вярват в разума и пак живеят с надеждата, че на това европейско кътче от стотина хиляди квадратни километра може да б ъ д е и другояче, пак ще страдат. И ще страдат, защото урокът на историята не бе разбран. Истините му преднамерено се отбягват и в учебниците, и в онова, което пресилено наричаме дебат за историческата ни участ. Защото властникът е проумял отдавна, че потъпкваната памет е гаранция за успешното му настояще и бъдеще. Но взе да се потъпква и паметта за най-близкото минало. И затова днешният двайсетгодишен младеж едва ли знае как започна преходът с неговата Кръгла маса, с пазарлъците и непростимите компромиси. Едва ли знае за изборните фалшификации, за внедрените типове в демократичната опозиция, за пожара на бившия Партиен дом и нелепите внушения за неговото подпалване. Не допускам да знае и за разтурения Град на истината, за надписите по стените, които гонеха НАТО от България далеч преди да бяхме приети в пакта. Не знае защо цялото богатство на страната е пак в ръцете на онези, които копаеха гроба на капитализма. Не знае кои обичаха престъпника Милошевич и превеждаха на български стихотворения на Караджич. Едва ли му е много ясно защо у нас измайсториха нелепата и предназначена да ни плаши идея за етнически мир, сякаш целият ни живот след Освобождението е бил само кланета между българи и турци. Но и милиони българи не знаят защо ги омагьоса “харизматичният” образ на онзи, дето петдесет години беше „страдал” в изгнание, а после се втурна да прибира имотите си – и неговите, но и чуждите. И да посвърши някои пакости, най-голямата от които е приносът му в деморализацията на България. В хода на тези мисли нека се запитаме и за това каква всъщност е ролята на църквата ни в този преход? И кой дава парите, за да превърне чалгата в просташки химн на отечеството? Кой манипулира съзнанието на стари и подрастващи, натрапвайки им една псевдокултура, убиваща и последните остатъци от духовност? И най-сетне – кой и защо предизвика появата на този долнопробен национализъм, сякаш забравихме какво проповядваше Левски. Онова “Германия над всичко” донесе толкова страдания на човечеството. “България над всичко” няма да успее в това отношение, но подобен лозунг говори , че някой иска да бъдем извън цивилизования свят.
Ако целите на живота ни бяха поне малко духовни, ако доста повече от населението на разпнатата ни държава мислеше с главата си и разполагаше с истински ценности, по-друга щеше да бъде участта ни. Уви! Тя и занапред ще си остане такава, докато не разберем, че сме роби. И докато не разберем, например, посланията на Хенри Дейвид Торо от неговото есе “Гражданско неподчинение”. А ето какво бе написал там знаменитият американец: “Няма да има наистина свободна и просветена държава, докато държавата не признае личността за по-висша и независима сила, от която произлиза цялата нейна сила и власт, и не започне да се отнася към нея в съответствие с това”. И още: “Мисля, че първо трябва да бъдем хора, а след това поданици”.
На нас ни липсва големият Смисъл. Забравили сме какво ни казваше Ботев с думите си:”Ликуй, народе! Тъй овце блеят / и вървят с псета подир овчарят”. Забравихме за Пенчо Славейков, противопоставил пробудения човек на тълпата, на догмата и стереотипите, които властват в бездуховното общество. Изтрихме от съзнанието си внушенията на предците ни, които казваха, че свободата и човешкото достойнство са една свръхценност, самото основание да живеем и се надяваме. Забравихме за онези идеалисти, които сътвориха паметните страници в историята ни. Просто забравихме к а к в о сме били. Но какво от това?! Осъзнаваме, поне някои от нас, своята безпомощност пред онези, които са стъпили върху лицата и душите ни. И дотук сме спрели, поне засега, за да заприличаме на бездарните артисти, за които Константин Павлов пише, че се “ругаят взаимно на майка, / ритат се в слабините, / носовете си хапят, / късат ушите си...”.
Докога? Защо се отказахме от моралното и духовното, за да заживеем с “културата на лъжата”/Дубравка Угрешич/ . Защо позволихме на н я к о и да се разпореждат с живота на нещастната ни нация? Защо допуснахме преди време да ни стане премиер един, който твърдеше, че Петко Славейков и синът му Пенчо са братя? Защо и сега толкова от нас седят пред телевизора си, гледайки „подвизите” на „черните ангели”? Нима не знаем, че ще станем повече човечни, ако живеем само с представата за един друг ангел, спуснал се от висините на катедралата, за да носи „в своята десница/ не меч и смърт, а благовест” /Атанас Далчев, „Ангелът на Шартър”/. Ето защо отговорът на това “докога?” не бива да се бави. Николай Бердяев твърди, че “Духовното начало в човека е истинската свобода, а отрицанието на духа неизбежно е отрицание на свободата”. Докато господства кесарят и има кой да му дава властта, с която той ще издевателства над нас, „царството на духа” ще бъде мираж. Каквито и да са целите ни, ако те не са преди всичко духовни, животът ни ще бъде нищожен.
Един поет твърдеше, че в крайна сметка всеки човешки живот е неуспех. Един философ пък казваше, че какъвто и да бъде отделният живот, той завършва с поражение. Ако това е вярно, нима и животът на целия народ трябва да бъде неуспех и поражение? Не ми се иска да бъде така, защото сме се настрадали достатъчно, за да имаме най-сетне и правото на възход. Ще ми се да вярвам, че все някога ще тръгнем напред. Но засега сме в пустинята, в убогото и „безстрастно време” , за което говореше още Дебелянов. Простащината, за която един съвременен поет се питаше докога ще вилнее в страната ни, не може да бъде вечна. Нещо трябва да се случи – казваше пък друг от нашите поети. И дано да се случи! Както стана през есента на 1989, независимо че това не бе наша заслуга, а беше подарък на Историята. Кой бе допускал, че онези 45 години ще завършат така внезапно и безславно? Вярвам, че когато и да е, ще дойде и завършекът на сегашния абсурд. Но този път без милостта на Историята, която не е много щедра на подаръци. Този път Историята трябва да сме самите ние. Не стане ли това, няма да бъдем и троянските коне в Европа. Защото Европа ще ни прогони от себе си. И тогава, това ще бъде жалката ни участ, мършавите ни коне ще се запътят към царството на Лукашенко и подобните нему.