ВРЕМЕТО, КОГАТО ПЛОНДЕРИТЕ БЯХА САМО ДЕТСКИ ИГРАЧКИ

Евгений Тодоров

Едно време през зимата навън беше студено, а вътре – топло.

Сега все по-често става обратното.

Нямаше парно, нямаше климатици, печката „Лъч” я нямаше даже.

Избите бяха пълни с въглища, на които още викахме кюмюр, и със старателно подредени дърва.

Трябваше да се намери само малко борина и спокойно да се зачакат студовете.

Декември беше месецът на голямото чакане за децата.

Чакахме снега – заради пързалките, чакаме зимната ваканция и най-вече чакахме Новата година заради подаръците.

Тогава Коледата си беше още през януари и почти не й обръщахме внимание. До Бъдни вечер подаръците бяха вече раздадени, сурвачките се бяха проскубали, а баклавата и мръвките – изядени.

Някакви циганчета се опитваха на 6-ти януари вечерта да тропат по вратите, да пеят песни, възхваляващи свети Василий, и да ни сурвакат, но ние ги прогонвахме – като че ли бяха зли демони, опитващи да ни върнат към един отречен вече свят.

И днес не мога да си обясня с каква лекота тогава се бяхме простили с Коледата, а след това как бързо си я върнахме.

Днес замяната на дядо Коледа с дядо Мраз ни изглежда комична, но тогава това си беше нещо съвсем естествено и мина без никакви драми.

Дядо Коледа ни изглеждаше като някакво изкопаемо, като египетска мумия. Докато Дядо Мраз беше старецът „най-добър и благ”, който носеше подаръците.

И днес си го знам със съветското име и не мога да му кажа дядо Коледа.

Най-важният през месец декември магазин също носеше съветско име – ДЕТМАГ.

Още в началото на месеца родители и профсъюзни активисти нападаха щандовете и за броени часове изпразваха рафтовете. След това идваше периодът „чакаме стока”, а когато стоката пристигаше, следваше ново нападение.

Споменавам профсъюзните активисти, защото във всички предприятия се уреждаха новогодишни тържества с подаръци. Някъде родителите предварително носеха подаръците – опаковани и надписани, на други профорганизацията намираше пари и купуваше на всички каквото намери.

По-богатите организации наемаха артисти за дядо Мраз, по-бедните разчитаха на собствени кадри. Вече съм забравил имената на повечето колеги на баща ми, но на тези, които изпълняваха ролята на щедрия старец – Гого и доктор Станков, още ги помня.

Родителите предпочитаха да инвестират в нови дрешки и обувки, но колкото и да съзнавахме, че такъв подарък е полезен, вече се бяхме разглезили и предпочитахме играчките.

Тогава нямаше и една стотна от днешните играчки, но радостта ни пък беше сто пъти по-голяма от радостта на днешните преситени деца.

Най- скъпите подаръци бяха колело и детско влакче.

На витрината на един от детските магазини в Пловдив имаше такова влакче, което струваше космическите 42 лева. Дали изобщо не се продаваше или просто нямаше кой да го купи, но то стоя като че ли с години. Мисля, че беше производство на ГДР.

След години пуснаха и съветски пластмасови влакчета, много по-евтини, купих на дъщеря ми и като всеки родител с нереализирана детска мечта седнах да си играя. Уви, нито влакчето беше влакче, нито меракът ми беше същият.

За децата на тогавашната „средна класа” върхът беше да получиш подарък истинска футболна топка. Цената беше 6,60.

Чичо ми и стринка ми направиха една година този мечтан подарък. Трябваше да си намеря и губерка, защото тогава топките бяха с връзки, и помпа.

Вътре се слагаше плондер, надуваше се, после с губерката се промушваше кожена връзка, следваше яко пристягане - докато процепът се затвори.

Топката първо беше жълта и миришеше на кожа, после я лъскахме с вакса и замириса естествено на вакса.

От тогава остана тази прекрасна дума „плондер” – нещо, което се надува, после се пука, трябва да се лепи…

Лепенето на плондер също беше тънка работа. Също като това днешен политик да почне да се надува, да изпусне някоя глупост и да се гръмне, след което пиари и съпартийци да започнат да търкат с шкурката, да мажат лепилото и да натискат лепенката, докато спре да издиша.

Масовите подаръци не бяха по-скъпи от 2-3 лева. А детските книжки бяха направо стотинки.

Най-хубави бяха приказките с илюстрации на Вадим Лазаркевич. Той рисуваше така животните, че човек не можеше да не заобича Заю Баю, Кума Лиса, Кумчо Вълчо и не на последно място любимата ми „работна Мецана”.

Човекът вършеше повече работа за възпитанието ни, отколкото днес целият канал „Анимал планет”.

Имаше обаче един друг художник, мисля, че беше Зидаров, който рисуваше едни грозни хора и направо разваляше книжките.

Бързо се развиваше куклопроизводството.

На мястото на домашно направените кукли се появиха фабричните с твърди глави.

Отначало бяха от някаква твърда тънка материя, нещо като „целулит”, лесно че чупеха, но момичета продължаваха да се правят, че не забелязват грозните дупки в главите и още дълго време не се разделяха с любимия подарък.

След това дойдоха куклите, които като се накланят, и примигват. Наричаха ги „спящи кукли”.

Смятахме, че оттук нататък вече няма какво да се направи повече, но след като появиха куклите,които казват „мама”, разбрахме, че пред прогреса няма граници.

Първите говорещи кукли ги носеха работниците, които се връщаха от Съветския съюз. От Запад обаче отвърнаха на удара и пуснаха „Барби”…

По-нататък не помня как са се модернизирали куклите, тъй като навлязох в периода, когато мечтите ни вече бяха завладени от игри от типа на „Чичо Доктор” на живо.

Иначе класическият „Чичо Доктор” си беше кутия с някакви лекарски принадлежности.

Игрите в кутия си бяха класически новогодишен подарък. А най-голямата класика си беше „Не се сърди човече”. Толкова беше популярна тази игра, че се наложи да се конструира „Не се сърди човече за шестима.

По едно време много модерна стана играта „Лудият пумпал”. Става дума за картонената игра, защото имаше и ламаринени пумпали, които се „помпеха” със страшен шум, но след това издаваха прекрасно свистене.

Имаше и някакво „лото”, на което играеха и възрастните.

Малки и големи се захласваха на някаква игра – смисълът беше кой първи ще покрие картонче с изписани цифри. Дървени пулове с цифри се слагаха в една торбичка, после се вадеха и който си чуеше номерчето се обаждаше и го слагаше върху картончето.

Играта беше толкова популярна, че ако влизаше в семейството като новогодишен подарък, някъде към Атанасовден торбичката вече ставаше толкова мръсна от употреба, че придобиваше цвета на чувал с картофи.

Друга семейна игра бе „Черен Петър”. Загубилият трябваше да пее, рецитира или да реве като магаре. Така се развиваше и нещо като художествена самодейност.

Несбъднатата игра от картонената фамилия бе „Монополи”. В целия град сигурно нямаше повече от три такива игри – и то донесени не от Съветския съюз.

„Монополи” развиваше капиталистическо мислене и играещите рискуваха да попаднат под вредно влияние.

В края на 50-те години се появиха количките, които се навиваха с ключ или се задвижваха с роторни двигателчета. Голяма радост. Лесно се разваляха – бащи и деца после с часове ровичкаха с отверките, но рядко възстановяваха машинката.

В края на 80-те години един директор на предприятие за детски играчки започна да купува и лицензи за електронни игри, за пръв път на екран можехме да се „надбягваме”, но се оказа, че българските батерии са твърде слабички и след една-две игри трябваше да се купуват нови.

Анимационно кино също започна да създава любими детски герои.

В сливенската фабрика „Сините камъни” започнаха да правят розови пантери, които вървяха като топъл хляб.

Започналото разоръжаване се отрази на съветската военна промишленост, която вместо ракети и радари започна да прави първите електронни игри с набиране на точки – някакви патки снасяха яйца, вълкът си играеше на „ну погоди” и не помня какво още.

Игрите идваха в големи дървени сандъци – опаковани като противотанкови ракети. Само дето не бяха покрити със смазка.

През 1990 –а обаче се появиха първите китайски играчки, те ставаха все повече и повече и започнаха да изпреварват детските мечти.
Което обезсмисля празниците...

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/