Коледопреклонно питам

Не знам как решавате проблема с вашия личен неписан, факултативен ангажимент към дарителството. Аз- трудно. Не съм като един колега, който възторжено написа за себе си тези дни, че взимал лесно решенията в живота си.

Призивите към моята склонност да споделя с ближния си малко от своето материално щастие с по-нещастните от мен се активизират особено по светли празници, като Коледа. Проблемът обаче е в това човек да избере на кого именно и колко да дари в рамките на своите възможности. Защото на всички никой не дарява. Самото правителство даде пример като реши да дари само на едни пенсионери едни пари.

Ето например телефонната ми компания ме залива с предложения да забогатея. Под предлог, че това е добре за мен, тя иска с СМС да й подаря някакво си левче и нещо, твърдейки, че така ще забогатея. Аз обаче не искам. Да забогатея, не да даря. Да даря искам. Но не съм сигурен дали точно на компанията с многомилионен оборот трябва да се дарява. В резултат на което компанията ми проси сутрин, обед и вечер, настоявайки да играя нейната игра и да пращам уж отговори, а всъщност левчета, задавайки ми малоумни въпроси.

Резултатът от това положение е, че по Коледа се чувствам още по-виновен от обикновено. Всъщност чувствам се, така, както с усещам целогодишно. Ако за президентът ни Г.Първанов “Българската коледа” се пада веднъж в годината, за мен тя е всеки ден по улиците на София. На всеки ъгъл някой нещо ми иска- най-често пари. Някои от нуждаещите се дори ме разпознават и тогава става съвсем зле за моята гузност – толкова известен, пък не дава, или нямал бил, или не е достатъчно.

Веднъж дарих в едно заведения хляба си, току-що донесен от сервитьора. В същия миг в кебапчийницата влезна раздърпан ( както се полага) просяк и заяви, че е гладен. Дадох му поръчката си. Той взе хляба безмълвно и …го изхвърли на улицата, където се загащи и придоби по-малко жалък вид (това се видя от моето място). И до днес го срещам- човекът е професионалист!

Не искам да кажа, че всички искащи са такива ( дори не ги наричам просяци, внимавам да не се окаже, че тази грозна дума се лепва и на истински нуждаещите се). Искам да кажа обаче, че е трудно човек да се ориентира накъде да насочи ограничените си възможности да помогне. И точно тук, в този миг, на помощ би трябвало да се притекат знаещите, авторитетите в държавата, на които да се доверим в разпределението, но не на “порциите в държавата”, както цинично се похвали за себе си Доган, а на дадените от сърце помощи.

Вие вярвате ли, че това е точно един човек, който злоупотребява с власт да бракониерства и дирижира медийния цирк за лична употреба?

Да, какъвто и да е , който и да е, ако в крайна сметка стои зад каузата на болните деца, нищо друго няма значение, ще кажат мнозина. Само че защо си спомням, че на филма на Би Би Си за нечовешкото третиране на български деца в Могилино, който без преувеличение потресе половината свят, същият реагира със съскането, че той не бил направен с “любов към България”? И коя България имаше предвид- неговата, с тузарските софри, пътешествия, ловни заслони и скъпи пушки, или онази, на децата от Могилино ( които близо година по-късно все пак реши да посети – беше септември и наближаваше “Българската Коледа” под неговия патронаж)?

Иначе фактът, че събраните в рамките на кампанията “Българската Коледа “ кампания средства тази година са рекордно малка сума, спрямо предишните 6 години, вероятно се дължат на кризата.

И все пак да попитам коледопреклонно – коя криза, световната икономическа, или българската, на доверието?

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/