Мечтата за предсказуемост

В добре уредените (а това означава и добре управляваните) държави животът е някак скучен. Не че е лишен от емоции, а е предвидим и следва някакъв установен ход. Кризи и сътресения има, но дори и в тяхното протичане се наблюдава предсказуемост главно защото поведението на обществените актьори се подчинява на една, ако не обща, поне еднопосочна социална логика.

С изключение на един тип екстремни обществени ситуации – въоръжените конфликти, предсказуемостта е желано и ценно качество както в спокойни, така и в турбулентни времена.

Днес в българското общество има съзнание за криза (най-вече, но не само икономическа), осъзнава се необходимостта от сериозни, в някои отношения драматични промени, но

 липсва яснота за предстоящото

Вероятно повечето от нас биха посочили какво искаме да постигнем, но не се вижда как ще стане това и каква част от бъдещите събития са повече или по-малко под наш контрол. Огромната част от промените, които се случват, ни сполетяват подобно на наводнение, снежна буря или гореща вълна от Сахара. Българското общество до такава степен е престанало да се вижда като участник в лошите и добрите събития, че е готово да снеме от себе си отговорността за беди, които сами си причинява.

Във всяка общност има известна тенденция към хаос и неопределеност. Някои общества обаче съумяват да овладеят тази тенденция, други - не. В това отношение ролята на политическата, гражданската и "обикновената" култура е голяма, но без съмнение главната отговорност е на субектите на общественото управление и най-вече на политическото ръководство на различните нива.

Затова толкова ценна стана способността за стратегическо мислене и действие – защото дава възможност поне отчасти да се подредят постъпките и ресурсите на общността, да се целенасочат към постигане на желаните резултати (ако допуснем, че даденото общество е наясно какво иска, което в нашия случай е доста спорно).

Ето защо изискването и очакването за предсказуемост са насочени на първо място към хората и групите, които управляват държавата. Много важно е те да имат политическа воля да действат, в това число да осъществяват и непопулярни мерки.

Съществено е да бъдат готови – и в интелектуален, и в психологически смисъл – за иновации, т.е. за реформи. Но тези положителни качества се обезсмислят, ако липсва предсказуемост в държавното управление и не се използват (или дори не се познават) механизмите за постигането й, които се изразяват в различните форми на предварително консултиране с обществото като цяло, със заинтересуваните страни и главно с хората, които са пряко засегнати от управленските политики.

Задаващата се 2010 г. се очертава като "интересна" (за съжаление в китайския смисъл на метафората) именно защото ситуацията, в която се намираме, се описва най-точно от думи като "неяснота", "несигурност", "неопределеност", и то натоварени с очакване за негативни промени. Към която и сфера на обществения живот да се обърнем – икономика, доходи, заетост и безработица, здравеопазване, образование и наука - прогнозите са за "влошаване на положението". Най-лошото обаче не е в това, че положението ще се влошава (за което има обективни предпоставки и заварени устойчиви тенденции), а че не знаем

как точно, с колко точно и защо точно ще се влошава

А тези, които управляват държавата, все още не успяват да ни убедят, че знаят отговорите на горните въпроси. Разбира се, управляващите политици не са недостижими мъдреци. Те също са хора, също имат право да грешат, да се колебаят и дори да се страхуват.

Но все пак от тях се очаква да следват някаква по-цялостна и по възможност добре премислена линия на поведение. Когато в поведението на властта не може да се открие такава логична линия, когато то е непоследователно и дори видимо хаотично, усещането за несигурност и страховете в обществото могат да достигнат опасни мащаби.

Сегашното управление на страната, което вече не може да бъде наричано "ново", завари наистина тежко наследство и започна редица трудни мерки. Сред тях най-трудни са тези, които предполагат дълбоко реформиране (а не просто възстановяване или поддържане на функционирането) на основни обществени системи.

Въпреки бодрите подвиквания "Дай газ!" по-голямата част от необходимите промени нямат готова политика и предварително изчислен алгоритъм. Ясно е, че този алгоритъм трябва да се търси, и то в движение, защото проблемите няма да чакат.

Тук има два съдбовни въпроса. Първият е:

Как се търсят трудни решения

Това е всъщност ядрото на дилемата, която днес вълнува все повече хора – различно ли е наистина днешното управление от предходните. Защото ГЕРБ получи огромен политически кредит именно заради очакването да прави нова политика и да прави политика по нов начин.

Не е достатъчно да критикуваш и да атакуваш грешките и безобразията на предишните управления. Ако не си наясно с какво от "политическо наследство" на "бившите" трябва на всяка цена да се разделиш, рискуваш да заприличаш на тях – първо, по начина, по който управляваш, после – по реакциите, които предизвикваш в обществото, накрая – по начина на слизане от политическата сцена.

Примери в това отношение – и у нас, и в чужбина – дал Бог. За съжаление стъпките на управлението в редица случаи са толкова криволичещи и непоследователни, че вместо да овладяват нестабилността и непредсказуемостта, допълнително ги нагнетяват.

Естествено много важно и полезно е да виждаш грешките си, навреме да ги признаваш и коригираш. В това отношение от началото на мандата си управлението на ГЕРБ демонстрира разлика от предходните управляващи, които се смятаха за непогрешими. Но ако едно държавно управление се осъществява по метода на пробите и грешките и по този начин се превърне в низ от грешки (пък дори и признати), очевидно има някакъв системен проблем. Търсенето на верните трудни решения трябва да предхожда политическото действие (и политическото говорене, защото то също е действие), а не обратното.

Другият съществен въпрос засяга кръга на участниците във взимането на решения. Каквито и "обективни" обяснения да се предлагат, не може да се отрече обезпокоителната тенденция сложни управленски решения да се взимат преди, а не след консултации с обществото, а консултациите

да придобиват формата на подкрепяща PR акция


- обикновено с участието на хора, които отдавна са известни със самоотвержената си подкрепа за всяка поредна власт. Такъв тип "обществена подкрепа" не само не помага за формирането на позитивна обществена нагласа, тя води до точно обратните резултати. 

Липсата на пълноценни консултации има още една негативна последица – поражда съпротива или най-малкото незаинтересуваност в среди, където управлението би могло да получи подкрепа.

С една дума, ако искаме следващата година да бъде "поносимо интересна", необходимо е не да стискаме палци, а да поемем поне част от делата в наши ръце. Защото в ХХІ век в една държава от Европейския съюз публичните политики не могат да се правят без гражданите и въпреки мнението на гражданите.

* Авторът е преподавател по публична администрация в СУ "Св. Климент Охридски"
 

От: http://dnevnik.bg/