По улиците на града

Това се случи на светофара на “Стамболийски” до църквата “Св.Неделя”. Форсиращите двигатели обвиваха хората в кълбета газове, все едно предстоеше Формула 1. Тогава се извиси чутовният вик на някакъв богатир. “Майка ти д`е-е-ей..!”. След него се чу тънко гласче: “Майка ти д`е-ей..!”. На тротоара, хванало се за ръката на майка си, три-четири годишно момиченце повтаряше вълшебните думички. Беше като навита с ключе механична играчка. Гледаше създателката си някак обвинително-въпросително. Детенцето едва ли имаше “нещо лично” към някого. Явно беше чувало заклинанието и друг път. Жената не реагира поне в началото.

Отвъд този конкретен случай, навсякъде из града се наблюдава масова готовност за подобен flashmob. Псувнята - това съкровено послание към другите - да направиш нещо за ближния, за роднините му. От такава „отзивчивост” на човек му става неуютно, сякаш има камъче в обувката. Толкова неуютно, като на селянина, който оре с вола си „На нивата” (П.Яворов).

Неизбежна част от нашата “нива” е улицата, пътят, по който всеки ден вървим, почти както волът и стопанинът му в стихотворението. Наша “нива” е и пешеходната пътека, където стъпваме боязливо и чакаме някой да спре. Шансът да пресечеш “Христо Ботев” на пътеката в близост до “Лайош Кошут” нараства значително след двадесетата кола. Гледаш как някой неохотно намалява и ръката му прави нервни гнусливи жестове, с които те приканва да му освободиш пътя по-бързо. Как да не се чувстваш като благодарно насекомо. Имаше един епизод от “Улицата” на Теди Москов, в която тежкарят със скъпа и мощна кола (Христо Гърбов) “съветва” малкия човек (Кръстьо Лафазанов). Беше нещо подобно: “Начи, видиш ли ме, че идвам – бегай, бегай! Че газим, ей!”.

Ако ни “окъпе” от глава до пети някой богатир, разплискал с колата си локва - тогава к`во праим? Може да ползваме “паролата”, спомената на “Стамболийски”, и да поемем известен риск. Може гордо и мълчаливо да отминем. Може да прочетем романа на руския революционен демократ Чернишевски “Какво да се прави”.

На кого му пука какво и защо се случва на улицата, нивата или целината (разорана или не).  До неотдавна Европа ни кастреше, че не спазваме правилата, а караме през тях, т.е. - през просото. Но животът продължава. И “паролата” е същата. Май е време да я сменим. Как и откъде да започнем. Можем ли да успеем, ако сме ожесточени, озлобени и разединени индивиди. Нека си зададем някои въпроси:

1. Има ли някой полза енергията ни да избива в агресия или бездушие, вместо в гражданска солидарност?

2. Има ли някой полза енергията ни да не се обединява, а да се разпилява, за да не започнем да търсим отговорност?

3. Има ли някой полза да насъсква съседите по оста „платил парно - неплатил парно”?

Има още много въпроси. Една телевизия ги задаваше. Вече я няма.

Хайде да си представим, че всички - платили и неплатили парно, заедно откажем да ни третират като крепостни селяни. Ние си правим нивата. Тя може да е плодородна и да ни дари богато, ако сме  грижовни и отговорни стопани, ако не търпим монополен или какъвто и да е произвол, ако заедно търсим рационални решения в общ интерес. Наша нива е не само София, а и цяла България. На кого му е приятно тя да прилича на кочина.

Май някой има полза, когато вечер се приберем и включим телевизора или разгърнем вестника, той пък да включи ютията, с която ни глади мозъците - тихо, кротко или децибелно, но все така просташки, цинично, дори весело. И така - до последната гънка, и така - до края на света.