Чушкопекът – този сюблимен символ на българския бит

Първата новина от новата 2010 г.: чушкопекът е най-високия връх в битовата революция на българина през ХХ век. Това било установено чрез допитване до зрителите на БНТ, проведено в последните часове на старата година в рамките на кампанията "Българските събития на ХХ век".

За този сюблимен прибор дали гласа си 25,51% от зрителите на националната ни телевизия – а по-незначителни придобивки като електричеството, радиото, мобилния телефон климкат далеч назад подир тържественото пришествие на чушкопека – съответно с 16.77 %, 13.44 % и 10.25%.

Нещо характерно българско – веднага след тях се нарежда... остъкления балкон. Това чудо на архитектурно-битовия гений на българина получава 7.74% - доста повече от личния автомобил (6.61%) и дори – о, богове! – от самата чалга (4.10%). Прочее няма друга страна, която с такова упорство да си остъклява балконите и да ги произвежда в ранг стаи – сякаш не разбира, че смисълът на заветните два квадратни метра е именно да бъдат на открито – без стъкла.

Нека припомня: днес е вече 2 януари 2010 г. И с днешна дата се оказва, че върхът на обслужващата живота ни техника през миналия век не е примерно компютърът (него въобще го няма в класацията!) а чушкопекът!

Какво пък – резултатите от тази анкета може да са неочаквани, но пък са специфично български: сиреч възможни само в България. Бихме могли да ги припишем на локалния патриотизъм на българина – както например в сродната по дух кампания „Голямото четене” същият този масов обитател на тукашната територия трябваше да избере любимата си книга от цялата световна литература – и избра не Шекспир, не Достоевски, не Кортасар и не Джойс, а „Под игото” на Иван Вазов – книга популярна преди всичко поради факта, че авторът й е определян като „патриарх на българската литература” – и че задължително се изучава в училище.

Подобно на „Под игото” и чушкопекът е български уникат. Няма такова нещо по света – и не случайно няма. Няма, защото другаде, вместо да пекат чушки и да варят лютеница на двора (или между блоковете в Младост и Люлин), хората просто отиват в магазина и си ги купуват в буркан. Няма – защото самото понятие „зимнина” е напълно непознато: то е знак за рудиментарни търговски отношения, за феодални липси и недоимъци.

Би могло – разбира се – и да се възрази: правенето на зимнина е специфично присъщо за селянина, какъвто българинът доскоро е бил и какъвто всъщност си е останал душевно. Е, да – ама България от много време е предимно градска страна – откакто комунягите бастисаха селата със своите ТКЗС-та и прогониха селяните в градовете, за да развиват развиват разни индустрии и да ги правят „хармонично развити личности”. Освен това селяните – доколкото са останали такива – най-често не отговарят на телевизионни анкети. Правят го гражданите – или по-точно градските селяни.

Може би можем да предположим, че българите са избрали чушкопека за свой битов символ, защото е българско изобретение, е нашето „и ний сме дали нещо на света”, е онзи битово-технологичен знак, който изразява нашата същина. И това вероятно е вярно – само че без националната гордост. Защото българите имат много специфичен избор в това отношение – между чушкопека и компютъра. Баща на този прибор, който наистина промени и бита, и света – или по-скоро баща на неговия пра-пра-дядо, е българинът Джон Атанасов.

И при този избор между изобретенията български ние сме избрали чушкопека. Може би поради невежество, но по-скоро поради сантиментална привързаност. Защото чушкопеченето е наистина сюблимен момент в българския бит – и символизира неговата одомашненост, приземненост – и (уви!) убога примитивност. И може би трябва да се изведе съответната народопсихологическа хипотеза: колкото по-първобитно е едно общество и колкото по-неразвито е едно народностно съзнание, толкова по-близо до бита витае неговия дух – и се изразява в абсурдни по своята битова ежедневност символи. В случая – с чушкопек.

В това отношение сме напред – много по-напред от останалите народи. Не само в Европа, но и в световен мащаб. Водят ни с едни гърди май единствено монголците, които сушат сирене на покрива на юртата, варят „пенка” на централното огнище, дълбаят голяма яма и слагат в нея примерно половин кон, покрит с ледени блокове – за зимнина.