CNN, Парис Хилтън и Нова година

Някъде преди година или повече по CNN видяхме как четящата новините журналистка вдигна купчина листове пред себе си и демонстративно ги скъса пред камерата. Гневната й реакция се дължеше на факта, че трябваше да прочете нещо за ексцентричната Парис Хилтън. Водещата отказа да го направи. Очевидно съзнанието й отсяваше и подреждаше събитията по значимост. Такива събития или прояви, които са от интерес за обществото и нацията. По скалата на тяхната същественост в новините нямат място пикантни подробности от ничий личен живот, ако ще да става дума за суперзвезда. За това си има други предавания. Тази проява на журналистката ме възхити. Тя пренебрегна дневния ред на шефовете си, за да изрази своето лично мнение като гражданин.

Прочетох писаното от Милен Радев за концерта на Горан Брегович и за песента му „Я сам я, ,Йеремия”. Признавам, не бях чувала досега за тази песен. Нищо чудно, обаче, тя да е звучала при двукратното „освобождаване” на Македония от българския „окупатор”. И ако българите, които твърдим това, можем да бъдем смятани за пристрастни и поради това – необективни, какво да кажем за една книга, написана от французин. Това е Анри Пози, а книгата се нарича „Войната се завръща”. Излишно е да преразказвам съдържанието й. Който се интересува, може да прочете. Традиционните симпатии на Франция към Сърбия, като към съюзник в две световни войни, са обясними и разбираеми. Анри Пози също ги споделя, докато на място не вижда какво се върши из Македония. Той осъзнава, че Версай и Ньой са бомба със закъснител. Преразпределянето на територии, без да се държи сметка за етноса на местното население, е несъразмерно голямо наказание за победените. Ако правителствата на България, избрали съответния курс, имат своята отговорност, каква е вината на българското население. Заспало на собствена, осъмнало на сръбска територия по силата на Ньойския договор. Заедно с всички произтичащи от това последствия от „превъзпитанието” да се превърне в „право сръбско”.

Страшно нещо е отсъствието на национална памет. Страшно е нейното заблатяване и затлачване, а с това - безкритичното и безволно съгласие с чуждата гледна точка и липсата на собствена. По-точно – свеждането й до всеобща балканска или славянска храносмилателна дружба под бойните знамена и звуци на само едната страна. И полята обилно с алкохол, който като цимент споява и без това изтритата памет и я обрича да не възкръсне никога.

От друга страна се уверихме каква свидна и върховна ценност е родният чушкопек. По това беше напоително и мъдро разсъждавано, все едно става дума за теорията на относителността на Айнщайн.

Недоумяващо гледах как две телевизии предават придвижването на колоните с автомобили към София. Сякаш наближаваха кораби от филма „Междузвездни войни”. Това отне необяснимо дълго време. Все едно водещият от полунощ до сутринта да повтаря: „Драги зрители, още 6 (после 5, 4 и т.н. часа), докато се съмне. Сякаш не е ясно, че хората така или иначе ще се приберат. Но атмосферата беше тържествена все едно ще се изстрелва космически кораб.

Неотдавна Сърбия ни обвини, че за пореден път сме й забили нож в гърба като сме признали Косово. Колко пъти ние сме й казали нещо за целенасоченото обезбългаряване на Македония, за изтритите български надписи по улици и храмове, за поруганите ни войнишки паметници. Аз съм против едностранната толерантност. Такава трябва да се проявява и от двете страни.

Дали ако хората на площада бяха чели книгата на Анри Пози, щяха така да се радват на чужда песен, прославяща чужда войска. Иначе както американската журналистка късаше листите, те можеха да обърнат гръб или пък да запеят за Сливница, а не да веят български флаг на сръбска военна песен.