Значи можело!

Най-сетне една добра новина – премиерът Бойко Борисов и вътрешният министър Цветан Цветанов са отказаха от доста наглата идея да следят в реално време всичко и всички – чрез интерфейс между МВР и мобилните оператори.

Отказаха се обаче не как да е, а под граждански натиск – след разговор с представителите на гражданските организации, които оргинизират по този повод протест на 14-ти януари пред Народното събрание – на датата, на която преди една година бе смазан с кръв и насилие първия масиран граждански протест от 1997 г. насам.

Този отказ е сериозна – при това много сериозна победа. Е победа на демократична България над авторитарните рецидиви на властници, които се мъчат да вмъкнат българите в най-порочния възможен избор: между свободата и сигурността. Няма такъв избор в една нормална държава – и пукната пара не чини едно управление, което не е способно да осигури и двете, а предлага ограничение на свободата за сметка на сигурността.

Но не е толкова важен дори самият резултат, колкото начинът, по който бе постигнат. Този прецедент доказва, че гражданското общество може да бъде коректив, когато властта си разпаше пояса – дори и при условие, че липсва политически такъв – или че наличния такъв е малокръвен и неефикасен.

Важно е да се отбележи и още нещо: че кръвта по жълтите павета от 14 януари миналата година не е била пролята напразно. Никой, разбира се, няма да го признае, но истината е, че тази дата беше един от могъщите фактори за политическия упадък на тройната коалиция.

Независимо от това, че тези, които се възползваха от този упадък, които дойдоха на власт благодарение на него, тогава ги нямаше на площада. Нито големият мъжага Бойко Борисов, нито вярната му сянка Цветан Цветанов. Лично аз видях там единствено Мартин Димитров – като може, разбира се, и да съм пропуснал някой. Но пък видях други едни демократи(като Асен Агов например), които гледаха как бият студентите през прозорците от втория етаж на Народното събрание.

Този сблъсък се превърна в прецедент – въпреки повече от очевидните провокации, въпреки лъжите и извъртанията на МВР. Паметта за 14 януари 2009 е мощен възпиращ фактор за всеки, който се кани на погазва гражданските права и свободи – особено ако предизборно се е правил, че принадлежи към ценностна система, в която тези права и свободи са абсолютен императив.

Че именно тази памет действа в момента – и че властта отстъпва именно под натиска на гражданското общество, колкото и крехко да  е самото това общество в България, много ясно личи от реакциите на управляващите. Например от тези на Цветан Цветанов, който набързо обяви тъй жаждувания от неговото ведомство интефейс като излишно главоболие. "Ако се лишим от интерфейс, това е лишаването от едно главоболие, което ще седи като възможност някой, някъде, да смята, че може да се злоупотребява" – заяви той. Само сравнете това негово изказване с неговата аргументация на въпросния интефейс пред НС – и ще видите каква огромна разлика има.

Бойко Борисов също обърна палачинката – със същата невинност, с която стори това при скандалния опит да наложи национален референдум за десетминутните новини на турски език по БНТ. Той декларира съгласие и по второто важно искане на гражданските организации – проследяването на личните мобилни и интернет контакти да се реализира само с разрешение на съда и при данни за тежки престъпления. Ето неговите гаранции: "Няма да се навлиза в личното пространство на гражданите, а тази възможност ще се ползва при разследването на тежки престъпления". Както се казва: казана дума, хвърлен камък.

Стига, разбира се, човекът с казаната дума да е джентълмен. Ще си позволя да вложа известни съмнения в това, тъй като думата е едно, а гласуването в НС е нещо различно. При главозамайващите смислови и ценностни лупинги, демонстрирани от българския премиер в последно време, не бих се учудил, ако между днешното казване и 14 януари, когато законът ще бъде гласуван на второ четене, нещата радикално се променят.

Което между впрочем спокойно може да бъде приписано на депутатите – е, премиерът е имал доброто желание, ама те се опънали, щото не били съгласни с упражнения натиск – и освен това, както знаменитата Цецка, са нямали нищо против полицията да им чете личните мейли. И тогава – пряко казаната дума – би мога да се използва друга поговорка: глас народен (на народните представители) – глас Божий.

Един много важен акцент в тази насока: генералът на народа призова българските граждани да не ходят на 14 януари пред парламента, защото „въпросът е вече решен”. Не, не е решен. Ще бъде решен чак след като бъде гласуван закона без позорните за една демократична държава текстове, без тези полицейски правомощия, невиждани и нечувани в цивилизования свят.

И ако нас ни няма тогава – там, където ще се решава въпроса, можем преспокойно да се окажем излъгани – за пореден път. Както щеше да стане и с прословутия член първи от Живковата конституция, ако на 14 декември 1989 го нямаше хилядното множество около Народното събрание. Както щеше да стане и с отказа от мандат на комунягите при поредната постигната от тях национална катастрофа – ако го нямаше 11 януари 1997 г.

Организаторите на протеста много ясно заявиха, че няма да се откажат и няма да го отменят. Важно е обаче той да бъде достатъчно мощен, за да утвърди една от първите истински граждански победи в посткомунистическа България; за да превърне гражданското общество в това, което толкова много ни липсва – в коректив на властническите безобразия. Важно е чрез него гражданското мислене и самочувствие да се превърнат в действителни и печеливши фактори, в алтернатива на чалгаджийската пустота. Важно е всеки, който иска да съхрани своето достойнство и своята свобода, на 14 януари да бъде там – пред Народното събрание, и да каже своята дума за това каква трябва да бъде страната ни и какви трябва да бъдем самите ние.

Важно е – защото освен шанс тази дата е и изпитание – изпитание за всички нас. Включително и за тези зад дебелите стени на сградата, на която пише „Съединението прави силата”. Някои от тях вероятно ще се снижат и ще се подчиняват ня някакви партийни дисциплини, други ще лицемерничат и ще говорят против това, което сами са искали да наложат като управляващи.

Трети обаче ще бъдат изправени пряко пред съвестта си: Синята коалиция например. Нейните депутати гласуваха против този закон – следователно мястто им на 14 декември ще е сред тези, които граждански го оспорват – защото България не е Биг Брадър. Е, да видим тогава дали ще бъдат там. Както се казва – по делата им ще ги познаете.