За времето, пространството и единството в тях

Преди години трамваите в София бяха четвъртити и ръбести, с механични врати, дървени седалки и прозорци като във влаковете. Тогава не беше претъпкано, а и гледката не натрапваше строежи - имаше повече въздух. Беше удоволствие да седиш до отворения прозорец и да усещаш вятъра в лицето си.

Сега използвам градския транспорт по принуда, а не за удоволствие. Същото правят и вглъбените в себе си мрачни пътници. С течение на времето нещата и желанията се променят.

Едно време бързах да се прибера от училище, за да не изпусна “На всеки километър”. Тогава се предлагаха строго подбрани “удоволствия”.  Поради липса на друго, те се превръщаха дори в потребност.

Вече не проявявам интерес към приключенията на майор Деянов. Ето, че возенето в трамвай и този филм не са вече сред желанията ми. Това не издава някаква причинно-следствена връзка (макар един клип да я откри), а само регистрира факта, че са отпаднали две потребности от невинното ми детство. В първия случай днес престоят в обществения транспорт е всичко друго, освен удоволствие. Във втория достъпът до несравнимо повече информация и съответно – на възможности за сравнение, предполага култивиране на различни ценности, на възможност за личен избор.

Преди няколко години почитателите на “На всеки километър” имаха възможност да го видят отново по телевизията, както и прожектиран на открито, върху твърде уместно за целта място – площта на бившия мавзолей на Георги Димитров. Възможно е то да не е било подбрано случайно, а като знак за приемственост, напомняне за присъствие (“ние пак сме тук”) навсякъде (“на всеки километър”) или пък “жив е той, жив е”, но в случая не Хаджи Димитър. Заедно с дискретния намек, параноичното ми съзнание долавя дори сходство с изискването на Никола Боало – теоретик на Класицизма във Франция, за единство на време, място и действие. Тогава действието в литературните произведения и в театралните представления задължително е протичало изцяло на едно място и без прекъсване във времето. Това е било във Франция през ХVІІ век.

А пък “На всеки километър” се излъчи за първи път през 70-те години на ХХ век - времето на безвъзвратно победилия социализъм и изграждането (без прекъсване) на развито социалистическо общество на едно конкретно място – България. Средата и духът на времето почти попадаха в свещеното единство на Класицизма от ХVІІ век, чиято цел е била да посочи безкомпромисно обществените пороци, както и задължителен пример за подражание.

И в налагането му през 1944 г., и в по-късния си развит или зрял период, социализмът в България направи горе-долу същото. Стриктно спазваше целта си да възпитава и ако се налага – да превъзпитава. Невъзможно беше да не участваш в единството. А по едно време то беше част от загадъчния, но иначе решителен призив “Единство, творчество, красота”.

Творчеството по-често е самостоятелен процес, в който индивидът създава някакъв продукт – материален, писмен, художествен или музикален. Там той разкрива и своето лично субективно виждане за нещата. Ако авторът се чувства задължен да подчини тези лични мисли, възприятия и изказ на някакво единство, до каква ли красота може да се стигне.

Разумно е предпазливо да се допусне, че времето за някои неща просто отминава, освен ако не са някаква непреходна общочовешка ценност. Филмът “На всеки километър”, атмосферата и посланията му безспорно са ценност за някои, но в никакъв случай не са общочовешка ценност. Излъчването му 30-40 години по-късно е носталгичен копнеж по единството на всяка цена. Затова филмът, показан в днешно време, не ме умилява, а събужда подозрение. Като например, че е възможно да e брънка във верига от все по-настойчиви опити да се възкресят и преутвърдят определени символи от миналото и пулсиращият му боен дух или “пулса му неравен” – все едно. Друго звено биха могли да са новините по телевизиите и преобладаваща част от пресата, коментарите или тяхната липса. Новините се изчерпват с официозни, криминални съобщения или ласкави реклами за държавническа дейност като копване на първа копка, рязане на ленти, подкарване на различни превозни средства, игра на баскетбол или футбол. В епохата на социализма беше същото, но без криминални новини. Някак не вървеше в добро и справедливо общество да има престъпления.

Слънчевият юноша Смирненски беше писал в “Червените ескадрони”:

“А когато сетний камък на потъналия в пламък

и разплуха древен замък се отрони в пепелта,

вий слезнете от конете и земята целунете.

Възцарете вечна обич, вечна правда на света.”

Да се чете като поезия е приятно, а да се реализира в действителност е страшно. Далече от хуманността е буквалното възцаряване на “вечна обич” и “вечна правда”. Дори да са абсолютни, няма ли да позагорчат, ако са наложени насила, ако са възцарени. Непременно безпощадната и кръвожадна разправа с класовия враг бе възпявана от “социалистическия реализъм” с настървение. Реализмът няма нужда от прилагателни. Или е реализъм, или не е. Тези “вечна обич” и “вечна правда” сякаш претендират да са eдинствени, неповторими и следователно задължителни от “векове за векове”, като дружбата между едни два народа. Тя, дружбата, също се активира неимоверно при предишното правителство. А сегашното излъчва противоречиви и непоследователни сигнали. На кой съюз сме членове всъщност.