ЩЕ ИЗЧЕЗНАТ ЛИ БЪЛГАРИТЕ?

Това е стара тема, но винаги актуална. Ниската раждаемост на българската част на населението паникира  Живковите комунисти и дори ги докара да изфабрикуват по нацистки модел «възродителния процес», тоест етническото прочистване на България от турци. Комичният аспект на партийния напън за увеличаване на населението, тоест на българите, беше неизбежен и Радой Ралин го сумира в още една епиграма: «Няма да си вдигна панталона, докато не станем десет милиона!»

Сега извън страната живеят един милион български граждани, може би и повече. За тия хора думата емиграция звучи като комплимент,  но всъщност това е една нация, разбягала се по четирите посоки на света, тоест една истинска библейска диаспора. Те всички плащат своята лепта на полуселския си манталитет  и подсмърчат по отечеството си на всяка пошличка старомодна песничка, чалга  или хоро, все още с единия крак в ориента и на светлинни години далече от урбанизираните общества на Чехия, Полша, Унгария или Прибалтика. Най-отличителната черта между тия страни и нас е че те всички мразят от дъното на душата си комунизма и Русия, докато българите  тепърва, и то на бързи обороти, си дават сметка как са живели на колене за петдесет години.

Емиграцията  праща поне два милиарда лева на близки и роднини и така поддържа още поне два милиона души.  Това означава, общо казано, че всеки един от тях праща по 2,000 лева годишно  в България. Сумата е винаги по-голяма и достига до 3 и дори и повече милиарда, когато западните икономики не са в криза. По най-проста статистика тия милиарди са 4-5 процента от доходите на държавата.

Не изглеждат много, нали? В буквалният смисъл на думата обаче ако тия приходи секнат, няколко милиона българи ще мизерстват и държавата ще бъде изправена пред банкрут. Това е най-впечатляващия резултат от българската емиграция – за да съществува следкомунистическа България, тя трябва да продаде труда и уменията на най-жизнената част от своето население на други страни. Много от тоя труд е неквалифицирана и зле платена работа, без която нито емигранта, нито роднините му, нито държавата могат да минат. Това е и помощта на Европа към разнебитената българска държавност. Затова пък  българите  вече си дават сметка какво означава да си роб на комунистическия държавен капитализъм.

Това  в буквалния смисъл на думата е силата на българската емиграция. За която и да е власт в България  емиграцията е манна небесна, ангел-спасител, но това важи най-много за комунистическия и ДеСарски елит на сегашна България. Няма друг по-важен фактор за съществуването на тоя елит от елиминирането на един милион потенциални политически противници и отбиването им от политическата сцена в страната. Дори и една скромна част от тая емиграция би могла при избори да наклони везните на една или друга страна. Това обаче не може да стане, тъй като емиграцията е внушителна само на цифри, но е разпръсната в различни страни. Нейната неорганизираност е най-голямата й слабост. За петдесет години комунистическо робство българите безнадеждно са отучени от организирани форми на живот, където групата, партията, организацията се борят за общи интереси и общи идеи, да не говорим за морални стойности.

Връщането на тия хора, или по-добре казано толкова много хора, в отечеството им е непосилен товар за всяко българско правителство – никоя власт не може физически да осигури препитание на толкова много хора или да ги включи активно в живота на страната. Поддържането на цялото население на България в нейните граници при комунизма беше възможно само с методите на полицейската и еднопартийна диктатура, тоест с методите на заграден с мрежи концлагер. Затова за всяка сегашна власт българската емиграция е нож с две остриета, тоест парите, които тя праща, са добре дошли, но само ако емигрантите си стоят в чужбина.

Парите обаче не са вечни, пратките бавно но сигурно ще намаляват. Всеки, който е успял да стъпи на краката си и да си вади хляба в чужбина, ще гледа все по-малко назад. Двуезичните им деца, въпреки усилията на родителите им, гледат още по-малко назад. Но дори и да гледат, от там те получават най-усърдни съвети да не се връщат в мизерното общество на пост-комунистическа България.

Това, всъщност, е нищо друго, освен  национална трагедия, и то трагедия с признаци за разпадането на българската националност. Както никога, сега е достъпно за всички да видят, че статута на България при комунизма е бил статут на държава от третия свят, тоест неразвита, с примитивна и губеща икономика и несъществуващ обществен живот. Нейният сегашен статут е директен резултат от комунистическата идеология на омразата, на класовата омраза и на етническата омраза. Лишаването на страната от най-жизнената и най-продуктивната част от нейното население за малка страна като България може реално да се окаже необратимо явление, или началото на изчезването на българската идентичност и постепенното установяване на ново религиозно-етническо множество от мюсюлмани и цигани.

От България ще остане само името. Не е толкова трудно да се предвиди установяването на някакъв български елит, концентриран в развитите градове в някаква форма на висша каста, обезпечена икономически и финансово. Да, познахте – това най-вероятно ще са наследниците на сегашната комунистическа мафия, на комсомолски, партийни и ДеСарски дегенерати от вида на Любен Гоцевци и Гоце Първановци, които винаги са знаели как да командват, но не да управляват, още по-малко в интерес на нацията си и не в интерес на партийните си задници. Девизът, който важи за тая мафия днес е: «След мен ако ще и потоп!» Затова и всичко живо  изчезва и ще изчезва в чужбина.