Нашето дело е право – нищо, че ни изгърбиха

При дилемата “ девети” или “десети” , в която е заложено някакво задочно състезание по историческа важност между 1944 –та и 1989-та, избирам “десети”. Но не ноември, а януари 1997 г.

За момент можем да оставим несъстоялия се по същество разговор за съветската окупация, която дори никой не нарича така ( макар де юре да се нарича окупация) и преврата от 9.9. 1944 г., обявен за революция. Нищо, че зрителите на БНТ ни го посочиха най-важната дата от българската история през миналия век – нали тъкмо за това ги облъчваха напоследък отново и отново с буламачи, като “ На всеки километър”! “Девети” заслужава отделно внимание. Може би фактът, че тъкмо тази аудитория “гласува” по този начин, е повод да си спомним една алтернатива от по-ново време.

Събитията, които пометоха управлението на БСП, но, уви, след кратко прекъсване, подготвиха следващия червен възход с Първанов начело, имаха своята кулминация точно преди 13 години. Фатални ли бяха те за България?

Ако има исторически миг от много десетилетия насам, когато светът се е вторачвал единодушно в България, това бяха именно няколкото часа на бунт около народното събрание в София на 10 януари 1997 г. Знам това от личен опит, защото часове наред през мразовитата нощ световната емисия на Би Би Си с милиони слушатели по цялото земно кълбо започваха с мои кореспонденции на живо от столичния площад.

Закъсняла, или закъсала беше българската демократична революция? И двете. Когато свободата ни беше поднесена като съветски подарък на 10 ноември 1989 г., светът беше зает да следи със затаен дъх сриването на Берлинската стена. Диктаторът Живков,макар и рекордьор по несменяемост Европа, беше сменен от негови партийни другари. Но това малко интересуваше човечеството.

На 10 януари 1997 г. обаче светът наистина следеше автентичната закъсняла и закъсала революция в България – в страната, известна предимно като “най-верния сателит на СССР”.

За хората с къса памет и за злобните противници на отприщения по онова време дух на свободата, трябва да напомня, че мимолетният изблик на насилие около Парламента беше абсолютното изключение от правилото. Десетки дни, преди и след това, хиляди хора упорито и МИРНО демонстрираха волята си за политическа промяна в страната без да пипнат с пръст нито една витрина, нито един магазин, нито един склад.

А беше гладно време – и още как. И друг път съм споделял – ще се върна пак към образа на кварталното магазинче и плачещата продавачка в “Младост” в София. По лицето й се стичаха сълзи, защото хората искаха от нея да разпечатва пакетите с ориз и да продава по 100 грама- нямаха пари за повече!

Тези гладни хора, с десетки хиляди, не извършиха нито един вандалски акт – нито в София, нито другаде. Но постигнаха целта си. За което бяха наречени “вандали” от видни функционери на БСП .

Единствената счупена витрина, тази на хотел „София“, пострада при спречване с полицаи, а не с цел мародерстване. И точно тази уникална сцена непрекъснато виждаме в додументалните кадри от 10 януари – просто няма друга такава.

Ако греша, поправете ме: не знам подобен феномен на трансформация на народната воля в политическа развръзка през въпросния войнствен и кървав 20 век да е извършена практически без нито един насилнически жест от страна на протестиращите – нито в България, нито другаде.

Значи можем?!

Друг е въпросът, че се получи следният парадокс: нашето дело е право и затова …ни изгърбиха. Най-буйните глави биха изтълкували тази констатация като подстрекателство към радикализиране. Но ще сбъркат. Не това искам да кажа. Просто “подстрекавам” да повярваме в силите си.

Смятам, че българският народ даде смайващ пример по политическа цивилизованост в края на миналото хилядолетие със събитията, останали в паметта като “януарски”. Затова ви припомням за 10 януари 1997 година.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/