КОГАТО ГОВОРЕХМЕ ПО ТЕЛЕФОНА ЗА 2 СТОТИНКИ

Евгений Тодоров

18 - КОГАТО ГОВОРЕХМЕ ПО ТЕЛЕФОНА ЗА 2 СТОТИНКИ

Телефоните бяха телефони, когато бяха с шайби.

По въртенето на шайбата можеше да се прецени какво представлява човекът, посегнал към телефона.

Едни въртяха силово и като че ли искаха да докажат на апарата, че са нещо повече от него. Никой обаче не е по-голям от телефона – установих след време.

Други пък като че ли се притесняваха от техниката, действаха припряно и нервно, бъркаха дупките и не винаги избираха точния номер от първия път.

Трети въртяха прецизно, задържаха шайбата в крайно положение и не можеха да го понесат, ако се окажеше, че техниката им на избиране не е била най-добрата.

Имаше и такива, които след въвеждането на кодовете за междуградско избиране, бяха решили, че знаят някаква комбинация от завъртания, която можеше да им осигури по-малко импулси.

Още по-интересна картинка представляваха хората, които се опитваха да се обадят от телефонна кабина.

В цялата махала, където мина детството ми, имаше само една кабина и тя рядко оставаше празна. Поне в малкото моменти, когато телефонът работеше.

А дали работеше не можеше да се разбере от пръв поглед.

Най-често човек разбираше, че е излъган, чак когато автоматът му гълташе ценните 2 стотинки. И тогава започваше бой с юмруци върху обществения телефон – с надеждата, че стотинките ще бъдат изплюти най-после.

Някои път боят даваше резултати и машинката, уплашена от юмруците, се предаваше и пускаше цяла шепа жълти монети – вероятно с надеждата да омилостиви побойникът.

Имаше хора, които биеха автомата по принцип. Даже и когато разговорът беше успешен, те затваряха слушалката, но с няколко премерени удара се опитваха да си върнах монетата и така да изкярат 2 стотинки. Никакъв гювеч на държавата!

Мисля, че точно тази категория хора станаха хора.

Имаше и такива, които след като не можеха да изнудят телефонната касичка да пусне нещо, си отмъщаваха на цялата кабина. Късаха кабела на слушалката, макар да беше армиран, отвинтваха мембраната и я отнасяха кой знае къде, чупеха стъклата на кабината.

Една сутрин открих най-оригиналното отмъщение – слушалката висеше безпомощно почти до пода, а микрофонът беше украсен с истинско човешко лайно.

Мила родна картинка.

Виждал съм пловдивски указател от 30-те години – не по-дебел от стихосбирка на начинаещ поет. Номерата бяха трицифрени.

През 50-те години номерата вече бяха четирицифрени, а указателят надебеля до стотина страници.

Телефонните указатели бяха нещо като списък на висшето общество в града. За да влезеш в този списък трябваха жестоки връзки. Но си заслужаваше.

Това бе същото като да имаш мобифон през 1992-а.

По телефона можеше да се извика бърза помощ, да се провери колко е часът, да се направи опит да се извика такси – ако не за днес, поне за утре.

Използвахме телефона не само за вършене на работа, а просто за развлечение. Разказвахме филми, решавахме домашни, разказвахме вицове - но не и политически, разбира се.

Изразът „ама това не е за телефон” си беше нормална част от телефонната лексика.

През 1955 се преместихме в един блок , в който живееха 30 семейства. Нямахме нито един телефон.

Баща ми беше лекар и реши да пусне молба, че му е нужен, за да бъде държан в течение на спешните случаи…

И стана чудото. Един ден на вратата се почука и човек със синя манта започна да опъва някакви жици.

Първият ни номер беше 54-35. После му сложиха една двойка отпред, после още една двойка, накрая го смениха.

Днес имам два домашни телефона, но не им знам номерата.

Номерът 54-35 тогава го знаеше наизуст не само цялата рода, но и цялата махала.

Един по един съседите започнаха да се примъкват и да молят да използват телефона.

Не отказвахме на никого.

Кандидатите да се обадят на някого си идваха с 2 стотинки в ръка – толкова струваше един разговор, и тихо оставяха монетата до телефона.

Някои съседи пък направо даваха нашия номер за връзка. Обаждаха се някакви непознати хора и без много-много да се извиняват заявяваха, че трябва да извикаме някой който живееше на другия етаж или в другия вход.

Тичах, звънях, помагах…

По онова време нямаше автоматично избиране, а се даваше поръчка. Чакаше се с часове за един разговор до София или до Асеновград.

Комшиите идваха, даваха поръчка на 121 и сядаха да чакат на едно столче в коридора, където беше телефонът. Някои се връщаха в дома си да изперат или да сготвят, а когато се чуваше дългия тревожен звън на междуградския разговор, пак аз тичах да ги извикам.

След края на разговора се избираше номера за справки, май беше 122, и се питаше колко е стойността на разговора. Ползвалият телефона отброяваше стотинките, някои се опитваха да оставят няколко монети повече, но ние ги връщахме упорито обратно.

През 1973 година в Полша видях как един продавач на павилион правеше бизнес. Имаше обикновен телефон и беше поставил надпис, че всеки може да го ползва не срещу 2 стотинки, примерно, а срещу 5. За разлика от апаратите в телефонните кабини неговият работеше със сигурност.

Таково нещо у нас тогава не можеше да стане. Може би защото българинът не се сещаше или просто не го биваше за такъв тип търговия.

Тогава хората можеха да говорят с часове. Плащахме не на минута, а на разговор.

Нямаше още телевизия и не се говореше за сериали, но затова пък любима тема на разговор бяха разни рецепти за сладкиши и туршии.

Темите се изчерпваха, но на жените им се говореше, та им се говореше.

И тогава се чуваше репликата:”Кажи още нещо, де!”

Първите апарати, които помня, бяха с вилки и с шайби.

Ако не се лъжа, първите апарати бяха „СИМЕНС”. След това се появиха „Климент Ворошилов”. Вилките изчезнаха, апаратите ставаха с все по-заоблени форми, но си оставаха черни – бакелитови.

С навлизането на пластмасите телефоните станаха първо сиви, после във все повече цветове.

Най-накрая се появиха бутоните, но се говореше, че като се развалят, не могат да се поправят, така че хората не налитаха на новото.

Да продължим с междуградските разговори.

Постепенно все повече хора ходеха на почивка, но в малките курортни селца пощите не се разширяваха. Те си ставаха малки къщички с допотопна техника и с две телефонистки на смени.

Привечер пред пощата се събираше тълпа народ, чакалничката започваше да мирише на спарено, чакаше се с часове, докато човек чуеше заветния зов: „Петров, на втора кабина –а-а”.

За международни разговори можеше да се чака с дни.

Имаше и разговори с поръчка. Получаваш покана, че на другия ден в 17 часа трябва да се явиш в телефонния салон на пощата, където ще те търсят от съседното село, примерно.

Телефонът играеше такава роля в живота ни, че беше главен герой в много вицове, а често и герой на живо в сценки, режисирани от пийнала компания или от скучаещ недобросъвестен гражданин.

Най-елементарната „шега” бе да се позвъни посред нощ на познат или непознат и просто да му се развали съня.

Имаше и по-сложни постановки.

Например три пъти през три минути да се обадиш на някой и да го питаш „Там ли е Петров?” След още три минути да се обадиш пак и да кажеш: „Обажда се Петров, някой да ме е търсил?”.

Връзките тогава бяха толкова несигурни, че всеки разговор започваше с „Чуваш ли ме?..И аз те чувам…Говори по-силно…”

Една от модните сценки беше следната. Обаждаш се на някой и казваш, че връзката е много лоша. За проба го караш да духне.

Онзи отсреща духа, та духа, за да се разбере дали го чуват.

След което човекът, който го е потърсил казва тържествуващо: „А сега стига духай, сега пръдни!”

Тези сценки се играеха пред публика и всеки финал свършваше със смях и аплодисменти.

Колкото и евтини да бяха телефонните разговори, и тогава основна цел на всеки съзнателен гражданин на социалистическото общество беше да прехвърли максимална част от разходите си за телефон на държавата.

Темата е сериозна и я оставяме за следващия път.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/