Депутати с вапцани палци

В първия си работен ден от новата година българските народни представители ги очаква процедура, която би трябвало да ги накара да се почувстват такива, каквито си ги представят повечето им избиратели – като престъпници. Защото в сградата на НС ще ги посрещнат не с друго, а със... снемане на пръстови отпечатъци.

Същите за съжаление няма да бъдат приложени там, където обичайно е мястото за подобен тип идентификационни белези – в картотеките на МВР. Казвам за съжаление – защото наскоро един от депутатите на ГЕРБ бе заловен да краде ток – тъй че нищо чудно друг да си запълва свободното време, като разбива сейфове, а трети да тараши палтата на колегите си от закачалките до пленарната зала.

Не, пръстовите отпечатъци се свалят, за да се принудят народните избраници да изпълняват възложените им от избирателите задължения. Или ако не да ги изпълняват, то поне да си седат в залата и да си дремят над вестниците – тъй като същата и до днес пустее като пустинята Сахара.

Бяха прилагани какви ли не мерки в тази насока. Всеки председател на НС се чувстваше длъжен да обяви, че ще се справи с хроничната липса на депутати и с гласуването с чужди карти. Някои от председателите дори заявяваха, че ще си подадат оставките, ако не успеят. Което не им пречеше да се провалят. (Е – и не си подаваха оставките. Както се казва – дума дупка не прави, дори и да е на втория по ранг в държавата – каквито са председателите на НС според Конституцията.)

Въведоха финансови санкции за тези, чиято липса бъде установена. Същите биваха лишавани от полагащото им се дневно възнаграждение – ама да не би българските депутати от едната заплата да живеят? Твърдо нье – те изкарват доста повече пари извън Народното събрание, отколкото зад стените му. Е – по-некадърните от тях (или по-големите циции) се явяваха сутринта по работните си места, регистрираха се – и сетне тръгваха по своите си дела.

Създадоха система, която позволяваше картата на депутата да се използва само от един пулт – този пред креслото на съответния депутатин. Поради което дежурните по парламентарни групи се превърнаха в спринтьори – търчаха като изоглавени по редовете да обслужват пултовете на забегналите си по незнайни причини колеги.

Въведоха сензори, които правеха гласуването възможно, само ако на съответното кресло е положен дирникът на депутатското тяло. Бързо се наложи да ги коригират, тъй като депутатите се изхитриха да оставят чантите си върху креслата вместо себе си.

И така постепенно – по пътя на пробата и грешката – борбата с депутатския ескейпизъм доведе до закономерния си резултат: вапцване на пръстите с печатарско мастило. Сега вече мърдане няма – гласуването ще бъде възможно само ако механизма на съответния пулт разпознае съответния пръстов отпечатък.

Умно. Но знае ли човек – депутатите доказваха вече толкова пъти възможностите си да се изплъзват от председателския контрол и да офейкват накъдето им скимне, предоставяйки другиму най-съкровеното свое – своето гласуване, сиреч своята съвест – и своите обещания пред избирателите. Може да се намери някой, който да надхитри и тази хитроумна машинария – което, между впрочем, ще стимулира и обмяната на опит между българското депутатство и престъпния свят, пред който също стои проблемът с пръстовите отпечатъци.

И така – в първия си работен ден българските депутати ще се окажат с вапцани палци. Вероятно е за добро – и нека все пак помечтаем, че тази мярка ще ги задържи в пленарната зала. В същото време това вапцване е някак си символично. Какво можем да си помислим за един народ, ако неговите избраници регистрират изпълнението на своя дълг по същия начин, по който се регистрират извършителите на едно престъпление – чрез пръстовите им отпечатъци?

Но пък може и да поведат хорото. Може мярката да се разпростре и върху самите избиратели. Е – тъй като сме бедна страна, може същите и да не достигнат до някакво върховно ноу-хау – примерно отпечатъците на цялото избирателно тяло да бъдат въведени в една обща банка, да се гласува от съответния идентификационен пулт, който разпознава гласоподавателя и не позволява потвторен вот.

Но може пък да се направи както в Индия – където палците на гласувалите се вапцват с трудно изтриващо се мастило – от самата избирателна комисия – като по този начин се гарантира, че същият избирател няма да гласува и в съседното село. Впрочем такива идеи имаше в ранните години на демокрацията – ала бяха отхвърлени като обидни и примитивни.

Но сега – след като същата тази мярка срещу нечестиво гласуване се прилага срещу българските депутати – защо не? След като народния избранник е еманация на качествата на своите избиратели, то не е ли вярно, че каквито са депутатите, такива са и избирателите им?