А в паузата - ще си поиграя

По Нова година на вратата  се звъни. Отварям и виждам приятел. Той е усмихнат и с торба. От торбата се чува лек, но познат звън на бутилки. Приятелят влиза, сваля горната си дреха трудно, защото не оставя торбата с надпис “Била”. После сядаме край масата, и той казва:”Имам една хубава и една лоша…водка. С коя да започнем”?

Аз пък започвам с този истински случай моите кратки бележки, защото имам наистина едно добро и едно лошо усещане представяйки на вашето благородно внимание 21 книга на приятелят ми, колегата ми и роднината ми Кръстю Пастухов - “Бликове”.Дано притежателното местоимение не ви е подразнило? И ви питам с кое да започна. Не е важно разбира се вашето мнение, тъй като с моя приятел, оня с водките, постъпихме по библейски. Започнахме с доброто питие, после всичко си тръгна по вода. Пак по библейски. Така ще направя и сега.

“Бликове” е една прекрасна книга.

 С това съждение мога и да завърша. Но не искам, тъй като знам, че творците, а тем паче поетите са хора суетни. И колкото и да те уговарят зад кулисите да говориш кратко и простичко,това си остава задкулисна история. Защото и все пак дълбоко, в неизбродната им поетична душа, се крие онова дяволче на неудовлетворението и съмнението наречено талант, което иска да бъде хранено не само с хляб и зрелища, но и с добри думи. Ако пък тези думички са сложни и наукообразни, то дяволчето започва да играе оня странен танца на удоволствието, които по учените хора наричат творческо удовлетворение. За жалост танцът макар и буен е кратък и тутакси отново се сменя с подозрителност, мнителност някаква, понякога игнорация на хвалебстващия. Знам го това. Дори съм го изпитвал вътре в себе си. И слава Богу, че не съм професионален литературен критик, иначе сам себе си щях да намразя или пък да се самоудавя залят с мармалада на тшеславното хвалене. Такива случаи са известни и в световната и в родната убога литературка за която всеки по-грамотен читател зад Драгоман, говори че е като лош превод от странен език, или туристически справочник с дъх на шопска салата и кебапчета.

Но “Бликове” е поредната добра българска книга. И неин автор е Кръстю Пастухов. Той дори сам си го знае, и като в ония скрити картинки, в които читателите търсим перото от шапката на ловеца, той пише в стихотворението си :”По Гоген ”

/Изтърпях страдания безкрайни,/но знам че съм голям художник,/защото следвах своя път в скалите,/издълбан от шантавата ми глава/.

 Това не е стих за Гоген, това си е автопортрет. Макар и скромничък. Но искрен. Защото както казва покойния колега Жан Пол Сартр:

”Функцията на писателя е да нарече котката котка.Ако думите са болни, на нас се пада да ги лекуваме…”Той пише и други неща, но понеже вие сте просветена публика, която не си ляга без да е прочела поне три страници от Сартр, ще спра до тук, за да се върна отново на Пастухов, който не само нарича котката котка, а за него тя е и либидо и дори я търси пустата котка следвайки деругите и/прекрасен образ/ от обратната страна на луната. Слава Богу, че не го прави като в смешен американски филм с аналогично заглавие.

 Искам да ви прочета и едно великолепно сюжетно стихотворние посветено на неговата сестра Еми:

”Когато комунистите все още бяха атеисти и в къщи кичехме елхичката за Коледа/ сестричето ми пееше наум:” О, тананбаум!”/.А мен ми идеше дръвчето да запаля/ за да не дам на Дед Мороз червената звезда отгоре да закичи/.

 Великолепно политическо стихотворение за преживяната епоха. Естетско, благородно и… дори с поглед в бъдещето. Отварям скоби за да кажа, че промисъла на поета е предвидил, че дори лирическият герой да подпали зеленото дръвче, след много години, началник на държавата ще стане един пожарникар, който ще угаси всякакви пожари. И в прекия и в преносния смисъл. Почти Пушкиновска промисъл. Това разбира се е шега, но не е шега, че сред толкова много посвещения в книгата, няма нито едно на споменатия министър –председател. Това вече не е добре. Е, това е лошата водка, за която ви говорих в началото. А, както знаем от непосредствената ни и супернова история, женица някаква от провинциален град вече написа ода за споменатия Борисов и цялата преса и целокупното медийно войнство и направиха такава реклама, че нищо чудно утре като върнат и лелеяните звания “заслужил деятел на изкуството и културата” тя и да го вземе. Това също може да мине към шегите, но следващото не.

 Кръстю Пастухов е повече от тридесет години на литературната сцена, писта, щанд, сергия, или както искате го наречете писмения живот в България. Колко телевизии го поканиха тази сутрин, за да отбележат появата на новата му книга. Повече от нито една. Единствено в Националното радио се прокрадна новината, и то въпреки конфликта на интереси, защото водещата му се оказа роднина,макар и по сватовска линия. Е, това ако не е позор, здраве му кажи! Далеч съм от мисъл за сравнение, но съчиненията на графоманът с над двадесет обвинения за извършени измами Боби Цанков се тиражират и рекламират с аплаузи, панделки и фльонги.С палми и килими… А двадесет и първата книга на колегата Пастухов, която е наистина европейска литература, ще отиде в библиотеките на приятелите му. В спомените ни, и дай Боже времето след 100 години да си каже тежката и неотменна оценка. А тя наистина не може да не бъде със знак плюс, защото не според Сартр, а според мен основната задача на писателя е да пише за доброто и то добре.

 Това с котките е едно на ръка.Кръстю казва за кой ли път по 21:

”Все още чакам злото във добро да се превърне/ на сянка свил се под живовляк жилав./А може би като щурец наивен чакам/все някога да ме целуне мравката по пълнолуние./

.Не е ли превъзходно. Превъзходно е и това, че той, дори без да имаме никакви териториални претенции към Полската държава, вижда в знамената им червено-бели и  развети на националният им празник пак нашите скромни мартенички. Дано само не ме чуе Волен Сидеров? Превъзходно е и друго и съвсем българско, че авторът и наш приятел отиде да поживее във Варшава, за да напише такива хубави стихове за Рим.

Тъжно, но не мога да не отбележа, че Кръстю Пастухов, в купищата си посветени стихове на близки хора и събития,  се връща и към покойните  приятели. Може би така и трябва. Защото тук вече една биологична смърт се превръща в литературен факт, а той го умее. Така както умее да обича всички около него и да продължава да се учудва от световните нелепици, разкривайки ни, “че всички сме чужденци един за друг и крием пепелянки в шепите си.” Тук професионелния лит.критик би потърсил ранния К. Павлов и средния Кр. Пастухов. Аз като дилетант-пътешественик в поезията на моя приятел обаче ще отбележа, че подобна литература има място и то най-вече, вече зад Драгоман, Гюешево, и където го преведат благородните преводачи. Защото ако фанфаронът Маяковски крещи в края на прекъснатия си и объркан живот:

” Вы любите розы,/ а я на них срал./Стране нужы паравозы./Стране нужен метал./”

 То Къци си е позволил на четвърта корица на книгата си “Бликове” да изтъкне:

” Родил съм се да поживея и умра…А в паузата –ще си поиграя.” И ето вече той толкова години си играе, играе, а ние му ръкопляскаме и ще му ръкопляскаме още дълго време, защото знаем, че неговата игра е истинска игра.Знам даже как се нарича това и на латински, но няма да ви тормозя с мъртви езици. И тъй като сме просветена публика знаем и друго което е написал Жан Пол Сартр, този стар циник, когото ние винаги четем преди лягане:

”Ако сега ме попитат дали писателят, за да се доближи до масите, трябва да предложи услугите си на комунистическата партия, ще отговоря, че не! Политиката на Сталиновия комунизъм е несъвместима с почтеното упражняване на литературния занаят.”

Е, сега стана ли ви ясно, защо днес, само ден преди Богоявление приветстваме само 21-та книга на нашия приятел Кръстю Пастухов-“Бликове”. А още колко можеха да бъдат?

 Май казах всичко и за хубавата и за лошата…водка. Като оня моя приятел дето дойде в къщи. И ако мислите че е бил Къци, грешите. Това бях аз в разговор с него. И водка просто нямаше, щото директно минахме на…ракия.

 А сега да ръкопляскаме за успеха на Кръстю Пастухов и на неговата нова рожба. Това е…А сега ако искат, нека да дойдат и професионалните литературни критици.      

Текстът е четен на премиерата на стихосбирката “Бликове” на Кръстю Пастухов – на 04.01.2010 г.