Отсъстващият смисъл

В края на XVIII в. забележителният философ Джереми Бентам представил проекта си "Паноптикум". Социално-архитектурната му конструкция на практика представлявала перфектен затвор. Тя трябвало да бъде населявана от "луди, болни, осъдени или ученици" и позволява всеки да бъде следен от всеки. Над всички, разбира се, било всевиждащото око на Надзирателя. Паноптикумът надминал очакванията дори на твореца си, след като станало ясно, че в него никой няма да осъзнава степента, в която е контролирано поведението му. В края на живота си Бентам дал още едно свидетелство за ексцентричността на гения си. Пожелал да бъде мумифициран! Така проектът за паноптикума и идеята за собствената му смърт се допълнили.

За тази мрачна история ми напомни публикуваната от един нов жълт седмичник посмъртна снимка на Георги Илиев*.

Линчът

Воайорството на медиите подменя същността им. Ужасната снимка, направена преди повече от пет години в бургаската морга, няма друга функция, освен да обслужва "извечните човешки радости – да гледаш сеир и да клюкариш" (по Бойко Пенчев). При това по крайно битово-епидермален начин, отвратително и безсмислено. Разбира се, че подобна публикация не може да бъде оправдана. По тази причина публикуващите (но на всяка цена и гледащите) трябва да имат алиби.

Главният редактор на изданието го формулира по една от националните телевизии не в една, а в две теоретични обосновки. Те прозвучаха така:
1. Мъртвото тяло на Илиев разкрива грозната истина за живота, който ни се налага да живеем, а журналистиката е длъжна да го разкаже на читателите си.
2. Публикуването на снимка от моргата, направена веднага след аутопсията на Илиев, е задочното морално наказание за един избегнал правосъдието български гангстер.

И двете оправдания са пазарен фалшификат, напълно изпразнен от стойност и смисъл. Мъртвото тяло носи информация единствено в контекст. Илиев беше част от грозната истина за живота ни само приживе. Посмъртната му фотография, при това публикувана с петгодишно закъснение, "вади" информация само за медийното подземие. Дори по-зле! Дискредитира етиката на журналистиката и подменя отговорностите й. Снимката на аутопсиран мъртвец, който и да е той, не може да бъде пробутвана на читателите като наказание.

Балкански трагедии

Проблемът щеше да е по-сложен, ако фотографията беше мултиплицирана и в други медии като сензация, каквато не беше. Това, че не се случи, в никакъв случай не омаловажава рисковете от слабостта на българските медии към интимностите на воайорството. Примерите нямат нужда от селекция. Дисекционните доклади за всеки детайл от смъртта на сестрите Белнейски години наред успешно заместват истинското разследване за немощта на криминалистиката ни.

А сълзите на овдовелите старци след трагедията в Охридското езеро от 5 септември м.г., пренесени през всички емисии на телевизионните новини, разказаха само, че балканските трагедии са бездънни, а опитите за "изчерпването" им - винаги безплодни. В замяна - печалбата от тях е лесна и бърза.

Убийството на Боби Цанков беше последната илюстрация на темата. Хората от матрицата му вече няколко години успешно овладяват нишата си на паранормален медиен хит. От това пострада точно разследващата журналистика, защото фалшификатът винаги компрометира оригинала. Губи и обществото, което нехайно позволява да бъде премятано с фокуси, докато здравият смисъл на дебата за същността на информацията се изплъзва под краката му.

Съпоставки

Когато на 4 октомври 1994 г. телевизионните канали в Съединените щати излъчват кадрите на сомалийци, които влачат по улиците на Могадишу голото тяло на мъртъв американски войник, аудиторията им е шокирана. Това е една от петте жертви, които американската армия дава само в първия ден на мащабна умиротворителна акция, предприета от ООН срещу милициите на Мохамед Фарах Айдид. Тези, които пропускат вечерните новини, виждат същите снимки, публикувани в пресата на следващия ден.

Няколко дни по-късно президентът Клинтън съобщава, че след като се е запознал с тях, е предприел спешно преразглеждане на политиката си спрямо Сомалия. Публикуването на фотографиите става причина за национален дебат върху етичните последици от действията на медиите, а в учебниците по журналистика случаят е описан като перфектен пример за влиянието им върху външната политика на Съединените щати.

През януари 1995 г. френското списание "Пари мач" публикува на две от вътрешните си страници снимка на починалия президент Франсоа Митеран на смъртния му одър. "Вярвам в силата на духа и затова няма да ви напусна", пише в горния край на страниците. В долния десен е редакционното послание: "Dans la chambre nue, un gisant pour l'histoire" ("Положен за историята в голата стая"). "Публикуването на снимката беше изключително естетическо предизвикателство", обяснява главният редактор на "Пари мач" Роже Терон.

Но встрани от това 500 привилегировани са видели мъртвото тяло на президента. Тогава? Защо не и всички останали?" Година по-късно в телевизионно интервю, посветено на снимката, Терон казва: "Като фотография тя е великолепна (...) С нея искахме да кажем на политиците: Не се тревожете за нещата, които говорим за вас. Тревожете се за другите, които знаем, но премълчаваме!" На 13 януари 1997 г. състав на Парижкия градски съд определя глоба от 100 хил. франка на Роже Терон заради публикуваната снимка.

Макар и спорна,  в историята на френската журналистика тя остава по-скоро с положителен знак.
Година по-рано, през 1996, български вестник беше публикувал посмъртна снимка на убития бивш премиер Андрей Луканов. Само че гол в моргата. Цената й - бутилка ракия за подкуп на санитар от нощната смяна. И точно толкова патос в махмурлийския брътвеж за етиката на публикуването й.

Роли и каузи

Въпреки положените усилия след балсамацията на Джереми Бентам се наложило лицето му да бъде заменено с восъчна маска, но всичко останало било що-годе запазено. Така съдбата вероятно се е подиграла с циничната идея на философа да направи хората в затвора си видими отвън и отвътре. Вероятно пак по тази причина и до днес потискащите панаирджийски сбирки от уродливи восъчни фигури носят името на грандиозния му проект – паноптикум.

Появата на поредния мъртвец в българската преса, разбира се, няма нищо общо нито със свидетелствата за драмата в Могадишу през 1994 г., нито с естетическите предизвикателства, направили от "Пари мач" понятие в журналистиката, а най-малко с публицистичната философия на Роже Терон.

Споменатите примери очертават само пръстените на конструкцията, изобретена от Бентам. В тях остават всички – и онези, които безсмислено тежат със смъртта си на вестникарските страници, и другите, на чиято съвест трябва да тежи отсъстващият смисъл. В килиите на същия паноптикум обаче остават и обществата, които позволяват да бъдат развличани с роли вместо увличани от каузи.

*Според "Уикипедия" - борец и бизнесмен, считан за видна фигура в организираната престъпност в България в края на ХХ и началото на ХХІ век
От: http://dnevnik.bg/