Доблестните митничари победиха глупавите философи

Трябваше журналистът Еленков да опише абсурдите в митниците, та и властта да си признае, че така не бива. Съществуващото положение е не само варварски тормоз върху гражданите, но и се излагаме без нужда пред чужденците, така да се каже...

Предлагам ви моя опит по въпроса.

Преди няколко години бях се сприятелил с големия философ Ричард Рорти, вече покойник. Обади ми се по едно време Рорти от Америка, че ми купил всички книги на философа Джон Дюи и ми ги праща. Решил човекът, че откъм Дюи имам известни дефицити... Получих съответното известие от Университета в Илинойс и се изнесох към пощата. Откъдето ме изстреляха към Митницата. И там се оказах, като Алиса едно време, в огледалния свят – където нищо не е онова, което е другаде.

„Какво е това?” пита митничарят, сочейки към кашона.

„Произведенията на Джон Дюи”, викам.

„Картини?” пита, със светнал поглед, оня.

Защо така светна, това не знам. Може би има някакви големи сборове, които се вземат от американски картини. Разочаровам го, обаче. 

„Книги”, отвръщам.

„Ама те са поне 30”, казва служителят, „за какво са ти?”.

„Ще ги чета”, казвам.

„Да бе, ще прочетеш трийсе книги” отговаря униформеният, гледайки ме с онзи български поглед, който ти казва: „Знам ги аз игрите...” Очевидно беше решил, че съм в някакъв извънредно доходен бизнес с контрабанда на философски книги от САЩ.

Поискаха фактура за стойност. В кашона нямаше такава. „Четете цената, пише я отзад на кориците, долу вдясно”, посочвам, за да помогна.

„Да бе”, отвърнаха. И ми казаха да искам от Университета в Илинойс фактура. Писах на илинойсчани, че ми трябва финансов документ. Не разбраха, за какво е нужна цялата тази галимация, но все пак – много им се помолих – пратиха официално писмо. Отивам в Митницата: „Ето ви официален документ”, викам.

„Ама това не е фактура!”

„Абе откъде да вземат фактура, като книгите са ми лично дарение и не са вземани накуп от книжарница?”

Оказа се, че и бездруго книгите вече ги няма. Междувременно кашонът бил върнат на подателя поради изтичането на някакви срокове. Писах на Ричард Рорти (най-големият по онова време жив философ в света) да ми скалъпи някаква фактура от книжарницата, където ми е купил книгите. Той изумя, но след време прати фактурата. Аз пък помолих Университета в Илинойс пак да пратят книгите, което те направиха.

Получавам известие, отивам в Митницата, давам фактурата от Рорти. Минала е половин година от началото на процеса на освобождаване на книги на Джон Дюи от българските власти. „Ето ви фактура”, викам.

„Ама тя не е от подателя”, викат пък те. „Е,и?” гледам умно. „Ония там от университета да ти пратят фактура...”

Работата свърши с това, че пак върнаха пратката в Америка, а аз получих от Университета в Илинойс доста студено писмо, с което ме информираха, че нямат бюджет да размятат един и същ кашон книги до България и обратно. Извиних им се от името на всички българи за митницата и се разбрахме, когато някой ден съм в околността, да мина покрай тях и да си взема кашона. Пък после аз да си го мъкна през лабиринта на българските институции.

Оттогава няколко пъти съм бил в техните околности, но нито веднъж не съм посмял да си взема книжките. Изпотявам се, само като си представя картинката: „Добър ден, аз съм оня българин, заради който по едно време размятахте из света един кашон с книги на Джон Дюи”...

Така си и останах без пълните съчинения на Дюи. Доблестните български митничари победиха глупавите американските философи. И се изложихме – ама много – пред чужденците.

Блогът Общност на свободните хора - http://www.desnite.eu/