От арест на арест – и от век на век

Големият Маргин пак е на свобода, а прокуратурата пак се провали. При това провалът е провал на квадрат: тъй като две поредни, скалъпени на пожар обвинения бяха отхвърлени от съда поради липса на доказателства.

Първо се срути шумно рекламираното обвинение като поръчител на убийството на Боби Цанков. Съдът освободи Маргина, но прокуратурата издаде заповед за арест с друго обвинение – като лидер на организирана престъпна група – и го тикна обратно в кауша направо от съдебната зала – тогава неговият коментар беше, че вероятно скоро ще му повдигнат обвинение и за връзки с Осама бин Ладен. Вчера и второто обвинение се срути като първото: съдът реши, че данните на прокуратурата са недостатъчни, за да бъде повдигнато обосновано обвинение – и му наложи най-леката мярка за неотклонение: подписка.

Този звучен съдебен шамар върху лицето на държавното обвинение на практика озвучава отдавна известното: че прокуратурата няма доказателства нито за това, че Маргините са “поръчали” Боби Цанков, нито пък за това, че Големият Маргин е ръководил престъпна група, опитваща се да завладее силово нови територии в столичната търговия с наркотици – и вместо доказателства разполага със свидетелски показания само на едно лице, също принадлежащо към престъпния свят.

Въпросният прокурорски свидетел – Тихомир Георгиев – Боксьора, е сред арестуваните като членове на хипотетичната престъпна група – като освен това е и единствения свидетел срещу Златко Баретата, който от много месеци кисне в следствения арест. Тази му функция – на дежурен прокурорски свидетел, който се опитва да търве кожата и да бъде оправдан за собствената си престъпна дейност, като изпълнява прокурорски поръчки по шумни “мегадела”, е много отдавна обществено достояние.

Как си ги представят тези неща в прокуратурата, не е ясно, но е пълен абсурд хора като Маргините да му се доверяват и да го включват в бригадите си: те не биха направили това дори ако е свидетелствал срещу Баретата по тяхна поръчка и в тяхна полза. В престъпния свят просто не се прави така – “разпелият” се е като прокажен – все едно по какви причини се е разпял – и вече не може да му се има доверие: щом веднъж го е направил, дори и в твоя полза, може да го направи и втори път – вече в твоя вреда.  

Най-болезнения елемент от това съдебно решение е, че разголва порочните механизми, чрез които се повдигат шумни и сензационни обвинения – служещи най-вече за замазване на драматичната неспособност и на МВР, и на прокуратурата да се справят с престъпния свят. Този път съдът се позволи в прав текст да заяви, че "Тихомир Георгиев доста цинично е използвал органите на държавното обвинение срещу свои мними или действителни опоненти за постигането на собствените си престъпни цели".

Иначе казано – че прокурорския свидетел води прокуратурата за носа, докато тя си въобразява, че окошарвайки без доказателства видни престъпни босове, води страховита борба с мафията и покрива обществените и международни очаквания за своята дейност.

Уви – не става така. Маргините вече се превърнаха в психологическа травма за българското обвинение. Същото се провали и в безкрайния процес по обвинението им в подготвяне на три убийства – едно от които на прочутия ОЗ генерал Любен Гоцев – и в "светкавичното" им разкриване като поръчители на убийството на Боби Цанков, случило се в най-неблагоприятния за България момент, и в писаното на коляно обвинение срещу Големия Маргин като виден столичен наркобос.

И се провали не защото съдът е корумпиран и продължава да важи принципа “ние ги хващаме, те ги пускат” – а просто защото следователите и ръководещите ги прокурори нямат ресурса (или нямат желанието – една напълно възможна и още по-трагична версия) да намерят читави доказателства срещу емблематични фигури, известни на цяла България като мафиотски босове.

И понеже го нямат, действат по изпитаната стара рецепта за замазване на този недостиг: при съответното нагло престъпление се събират на съвещание и нарочват някой от престъпния контингент като негов верояттен извършител. Арестуват го с много шум и рекламна врява, дават сензационни пресконференции, на които все обявяват, че имат достатъчно доказателства, ама не могат да ги споделят, щото са следствена тайна.

Междувременно опандизват един куп бандюги от обкръжението на съответния бос и започват да ги притискат – с надеждата някой да пропее – и ако сполучат, решават, че са си свършили работата и са оправдали съществуването си. След време съда пуска съответния мафиотски бос – но това най-често става тихомълком, когато всички вече са забравили за случая – а междувременно е окошарен друг такъв и прокуратурата отново дава шумни пресконференции.

И така си я карат – от арест на арест – и от век на век – борят се с престъпността, като профилактично я вкарват в килията, обявявайки я за виновна до доказване на противното. Най-лошото е, че това е стара практика: така беше при Филчев, когато сегашният премиер беше само главен секретар на МВР – спомнете си само прословутата “фабрика за убийства”, набедена по повод атентата срещу Алексей Петров; така е и сега – при уж по-достойния и със сигурност по-малко луд Борис Велчев.

Би трябвало някой по-търпелив съдебен репортьор да хроникира съдебните процеси от последните двадесет години и да изчисли колцина шумно арестувани престъпни босове по-сетне са били гузно освобождавани “поради липса на доказателства”. Сигурен съм, че ще се получи любопитно, забавно и доста поучително четиво. Поучително – защото всъщност именно отношението между падналите и нереализирани обвинения срещу организираната престопност спрямо тези, които са завършили с присъда, ще даде реалната оценка за работата на МВР и съдебната власт.