Малка равносметка от казуса Желева

Чу се едно мощно, облекчено “уф” при новината, че Румяна Желева оттегля своята кандидатура.

Отдъхнаха си българите, които в течение на цяла седмица четяха световните новини с нарастващо чувство за срам – и виждаха как този скандал се превръща буквално в наша национална идентичност пред цивилизования свят.

Отдъхнаха си евродепутатите, които благодарение на тази спорна кандидатура преживяха първия си тежък политически сблъсък в новия състав на Европейския парламент – сблъсък, съпроводен и с партизански страсти, и с нахъсване на лявото и дясното, чийто изход изглеждаше непридвидим.

Отдъхнаха си колегите на Румяна Желева от Европейската комисия, чийто цялостен състав можеше спокойно да не бъде гласуван заради ината, с който беше отстоявана нейната неспасяема кандидатура.

Отдъхна си Жозе Мануел Барозу, в чиито ръце всички подхвърляха горещия картоф.

Отдъхна си вероятно и Бойко Борисов, колкото и да ни уверява, че никога не би оттеглил Желева – отдъхна си, защото чрез този скандал губеше най-ценните си активи във външно- и вътрешнополитически план: доверието на Европа и високия си рейтинг в България.

Това “уф” звучи и като точка на скандала. Но не е точка за равносметките и изводите, които можем да извлечем от него. И най-вече: не е отговор на един основен въпрос –  кой и какво изгуби от глупостта и немърливостта Желева.

Днес нейната фигура буди наистина съжаление – тя има вид на жертва – и точно по този начин е интерпретирана и в средите на ЕНП, и от управляващите в България: жертва на заговор, скроен от БСП и нажаления за застрашените си имоти цар – и на европейските леви, зелени, либерали и всякакви там опозиционни фракции, които искаха да я използват, за да прецакат Барозу. Това, разбира се, е истина – такова отстрелване наистина имаше – но е само половината от истината. Другата половина е, че Желева отиде курбан заради собствената си немърливост и недалновидност – нейна и на тези, дето защитаваха тази кандидатура.

Нейният заместник Марин Райков заяви в разгара на скандалите, че още от ноември се е знаело, че тя ще бъде прицел на тежка атака отляво. С пълна сила стои въпроса защо като се е знаело, никой не е направил нищо. Навсякъде по света за такава кандидатура работи цял щаб от съветници, експерти и юристи – търсят се хипотетичните въпроси, които могат да бъдат зададени по време на изслушването; намират се най-точните им  и най-лаконични отговори; лобира се пред евродепутати да зададат изгоден за кандидата въпрос; провежда се разузнаване какви капани му се готвят; прави се юридически скрининг на всяка буква от документацията, която трябва да попълни; преравя се биографията му за евентуални слаби места, които могат да бъдат атакувани, и се изготвя стратегия за отбиване на евентуалните удари.

Пита се какво от това е било направено с оглед да бъде защитена кандидатурата на Румяна Желева. Ако се съди по развоя на събитията – нищо. Наистина се знаеше, че ще бъда атакувана; знаеха се и генералните линии на евентуалната атака: професионални (не)компетентности, сблъсък на интереси, семейна обвързаност с ТИМ. При това знаене или тези, които са я подготвяли, са били идиоти, или самата тя априори е била негодна да покрие изсикванията за еврокомисар.

И наистина не ги покри – колкото и “трагични” други кандидатури да е имало, нямаше прецеденти от рода на това да не знаеш къде е Аденския залив, когато в същия този момент именно там има отвлечени от пиратите български моряци – или да обясняваш как ще разговаряш с “местните власти” в Сомалия, след като такива изобщо няма. Нито пък можеш да си позволиш да избегнеш конкретния отговор на въпрос, при който поставят под съмнение твоята почтеност – визирайки конкретна твоя декларация и документално потвърденото ти участие в конкретна фирма.

В резултат изгуби на първо място Румяна Желева, чиито амбиции и възможности за кариера в европейската политика бяха попарени безвъзвратно. Изгуби Барозу, чийто авторитет бе разклатен от “българската криза” тъкмо в началото на втория му мандат. Изгуби ЕНП, заставена да защитава току-що избраната за вице-президент Желева – въпреки нулевите шансове тази кандидатура да бъде защитена – като неубедителното й представяне и още по-неубедителната защита срещу обвиненията в конфликт на интереси прехвърлиха нейния резил и върху европейската десница. Изгуби – и то може би най-много – и Бойко Борисов, комуто нито Барозу, нито ЕНП, нито пък самата ЕК ще простят кашата, която им надроби, и скандала, в който ги въвлече – а мнозина негови избиратели пък няма да му простят срама, който изпитаха като българи пред този грандиозен скандал. И най-сетне изгуби България – изгуби последните остатъци от доверие, които ЕС изпитваше към нас – а вероятно и остатъците от илюзии, че с правителството на Бойко Борисов страната ни тръгва по нов път.

След като правим равносметка, редно е да се запитаме: оти ручахме жабетата? Не заради коварството и наглостта на левицата – каквито обяснения се носят напоследък. Разбира се, левите направиха, каквото могат и каквото умеят – но те винаги го правят – това всеки го знае и може да го предположи. Въпросът е първо: защо бе издигната неподходяща кандидатура; второ – защо не бе изготвена стратегия за отбиване на предполагаемите атаки, трето – защо, след като провалът беше повече от ясен, тази кандидатура бе отстоявана чак до последния въможен миг (Желева се оттегли изпреварващо – часове преди да бъде обявена негативната оценка на комисията по развитие).

Истина е, че българският премиер направи възможното да парира негативните ефекти от този провал, като хвърли на масата най-тежкия си коз – Кристалина Георгиева, неговия личен икономически съветник, вице-президент на Световната банка. Това е – дори и само заради професионалната биография на новия кандидат – не само солидна, но и направо неоспорима кандидатура. Ако България беше анонсирала нейната фигура от самото начало, вероятно щяхме да получим и по-значим ресор в ЕК, нямаше да има скандали, нито пък мегдан за леви атаки – и щеше да има бонус от тъй насъщното за страната ни доверие.

Най-поразителното обаче е, че паралелно с този силен ход премиерът прави и поредния си тежък гаф – с обявяването, че приема оставката на Румяна Желева като кандидат за еврокомисар, но не и като външен министър на България. Това може да звучи като джентълменски жест, но си е просто глупост – тъй като отваря пространство за нови атаки и за нови недоумения по адрес на страната ни.

Да не говорим, че позицията на Желева като министър си е направо незаконна – в хода на скандалите станаха видни доста аспекти от нейните бизнес-интереси, включително и факта, че и към момента фигурира в съдебните регистри като управител на фирмата "Етко – Шнайдерс" ООД. Това е в пълно противоречие с чл. 19, ал. 6, т.2 от Закона за администрацията, в който изрично се посочва, че членовете на кабинета “не могат да упражняват търговска дейност или да са управители, търговски пълномощници, търговски представители, прокуристи, търговски посредници, ликвидатори или синдици”.

Това обаче е по-малката беля. По-голямата е просто в мащабите на брюкселския провал на Румяна Желева – който провал както тя, така и нейния премиер би трябвало да приемат като окончателен. Само си представете как би изглеждал един външен министър, който с такова минало на гърба си ходи да представя България пред света. Горчивата истина е, че просто никъде няма да я приемат насериозно, и навсякъде другите външни министри, еврокомисари и евродепутати ще й се хилят зад гърба.

Казусът Румяна Желева увисна като обеца на ухото на ЕС. Оттук нататък – чуят ли името България – всички евродепутати, еврокомисари и еврочиновници ще си имат едно наум. Редно е и българският премиер да попипа своите слухови органи – може би и там виси обеца...