Пълзящата диктатура и Южният парк – втори дубъл

Националният консенсус, по който въздишаха комунягите в ранните дни на демокрацията, най-сетне се осъществи. Вече със сигурност можем да твърдим, че същият има почва у нас – и тази почва е сигурността на управляващите. На всички управляващи – трябва изрично да подчертаем това. Няма деление между тези на власт и тези в опозиция. Става дума за сигурността на всички президентски, премиерски, министерски и депутатски задници.

Съжалявам за грозната дума, но просто няма как да употребя друга. В случая именно задници е точното и изчерпателно определение на тези същества, които жаждуват да отдалечат от себе си хората, които са ги избрали, които са на практика техни работодатели. Които ценят своето спокойствие повече от задълженията, които са поели и които по традиция не изпълняват – и не искат никой да им го разваля, като им напомня за същите. Които копнеят между тях и народа им да има масивен полицейски кордон и здраво занитени метални заграждения.

Доказателство за превръщането на политическата ни класа в анонимни дирници: промените в Закона за събранията, митингите и манифестациите. Съгласно тези току-що приети промени пред парламента, Министерския съвет и президентството не могат да се правят митинги, шествия и протести. Сиреч ако някой е недоволен, може да протестира не там, където ще смути спокойствието на съответния властник. Къде? Може би в Южния парк.

Най-поразително е, че тези промени са приети единодушно – с гласовете на всички парламентарни групи. Стопроцентов национален консенсус са демонстрирали родните ни избраници – няма леви и няма десни, няма опозиция и няма управляващи.

Твърдя, че това гласуване е натоварено с дълбоко символичен смисъл. То заличава думи, декларации, идеологии и истории. То легитимира предизборните лъжи като основен принцип в българската политика – и властта като територия на персоналното добруване, която няма нищо общо с отговорността, нравствените ценности и гражданските добродетели. То идентифицира политическата класа като общност от люде, които трябва да бъдат пазени, които искат да упражняват прерогативите си зад полицейски кордон – и които има за какво да бъдат пазени и прикривани. То е надгробният камък над същата тази политическа класа – и дано да не стане такъв и за демокрацията в България.

Вече виждам снизходителните усмивки, както и махването с ръка – оставете го, тоя е луд. Не, не съм луд. И се изразявам толкова остро и хиперболично, тъй като зад това гласуване се крие чудовищно лицемерие.

През 2009 г., след кървавия сблъсък пред парламента на 14-ти декември, тройната коалиция се опита да промени този закон именно в такава насока – и не успя. Сега същия закон е променен – с гласовете на всички. С гласовете на Синята коалиция например – която сигурно не си спомня, че през 1997 г. дойде на власт и получи абсолютно мнозинство именно благодарение протестите и митингите пред Народното събрание.  

И – забележете! – хората на Костов и Мартин Димитров не само че гласуваха срещу демокрацията и собствената си история – но и се опитаха да разширят обсега на закона по много особената логика на Екатерина Михайлова: "Защо защитаваме само двете власти? Ако подхождаме принципно, би трябвало да наложим същите правила и за третата - съдебната, т.е. за ВКС и ВАС". Което е още по-показателно: разликата между сегашните промени и тези, които Станишев се опита да наложи през април 2009 г. бе именно в това, че варианта на тройната коалиция предвиждаше забрана за митинги и демонстрации и пред сградите на съдебната власт.

През април 2009 г. ДСБ бе в опозиция и тогава не се чу да подкрепя такава мярка – но сега, когато Синята коалиция е присъдружна на ГЕРБ, същите тези депутати със същото си демократично съзнание не само че подкрепят забрани в драстично противоречие с Хартата за човешките права и свободи, но и ги допулват с неуспелите предложения на Сергей Станишев! Кой кой е тогава – в цялата тази консенсусна каша?

Същото лицемерие се отнася и за останалите политически сили. “Атака” очевидно е забравила за палатковия си лагер пред президентството, след като забранява такива акции. Ами защо не – време беше да припознаят в лицето Гоцево бившия си колега по национализъм от ОКЗНИ, плюс това топлите му отношения с Бойко Борисов предполагат и съответното верноподаничество от страна на Волен Сидеров. И БСП  сигерно са забравили какъв шум вдигаха при правителството на Филип Димитров с думтене по празни тенджери и казани – но тяхното е някак си по-извинимо, при повече от стогодишната им история политическата деменция си е в реда на нещата.

Тогава, при обсъждането на същите промени от НС през април 2009 г., написах  статията “Пълзящата диктатура и Южния парк”, част от която ще си позволя да цитирам отново:

“Този закон – поне засега – не отменя възможността за митинги и демонстрации, но пък ги “локализира” по такъв начин, че тяхната ефективност да стане нулева. Ако бъде приет, няма да може вече да се протестира пред парламента. Нито пред Министерския съвет. Нито пред министерствата. Нито пред Съдебната палата и съдилищата в цяла България. Нито пред обектите “от значение за националната сигурност”.

Няма да могат да се блокират улици, пътища, подлези, надлези и прочее инфраструктурни артерии. И – забележете - зоните, където няма да се допускат протести, ще се определят със заповед на кмета на съответната община или кметство, съгласувано с директора на областната дирекция на МВР. Следователно забранените зони могат да бъдат навсякъде, където на властта й скимне, че не й отърва да се мотаят протестиращите срещу нея. Когато такова ограничение бъде законово въведено – особено пък с подобни разтегливи и обтекаеми формулировки, това вече е несъмнен признак не само за тоталитарни рецидиви, но и за диктаторски намерения.

Редно е в такъв случай да се запитаме: а къде все пак ще можем да упражним едно от основните си граждански права, гарантирани ни от българската  Конституция и от Международната харта за правата на човека? В тихи улички и потайни квартални градинки може би? Там, където никой не би могъл да ни чуе? А може би... в Южния парк?

Задавам този въпрос, защото е време да се запитаме откъде тръгнахме и къде стигнахме. Защото тъй наречения преход от диктатура към демокрация не само че не е приключил, но е извървял пълен кръг – и в момента правим първите си стъпки отново в диктатурата.

Затова нека ви припомня как започна всичко. На 26 октомври, по време на Световния екологичен форум в София, цивилни ченгета ни биха и натикаха в камионетки и бусове – нас, към трийсетината успели все пак да се доберат до градинката пред “Кристал” активисти на “Екогласност” (останалите ги “прибраха” по пътя). Тогава това бе мястото, на което бяхме организирали първата несанкционирана от властта публична подписка от десетилетия  насам: против идиотския проект за обръщането на теченията на реките Рила и Места. Стана грамаден скандал, разгласен от всички западни медии; протестираха и делегатите на Екофорума, стигна се до първия несанкционеран митинг на 3-ти ноември и в последствие – до падането на Тодор Живков.

И знаете ли какво беше тогава оправданието на комунистическата държава за бруталното смазване на една наглед невинна екологична акция? Не сме били на мястото, определено ни за този протест. Били ни определили Южния парк, а ние сме упорствали да стоим пред “Кристал”. И факт – след като ни биха и ни “извозиха”, в крайна сметка ни изсипаха именно там – в най-отдалечената и затънтена част на Южния парк.

Какво се случи после, е известно на всички. Длъжни сме и сега да направим така, че да се случи същото. Затова декларирам ясно и публично, че ако този закон бъде гласуван, аз няма да се съобразявам с него. И призовавам всички мислещи българи, всички, които не искат да се примирят с пълзящата рекомунизация на страната ни и диктаторските жестове на новата партокрация, да бъдем именно там – пред парламента – когато този закон бъде обсъждан в пленарната зала – и да изразим чрез протеста си своето категорично и безалтернативно несъгласие с него.”

Тези думи са с пълна сила валидни и днес. С тази разлика, че законът е вече обсъден и гласуван. Със съответната светкавична промяна на логиката и текстовете му, решени от Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред в последния възможен момент. Оставя ми само да добавя, че българските депутати освен съвест и морал нямат и въображение. Можеха да си решат много по-ефективно нещата само с един член, който да добавят към съответния закон. Ще проявя щедрост и ще им го формулирам, та да го имат предвид, когато правят следващите поправки в тази законодателна материя. Ето го:

Член Х, ал. 1: Всички протести в столицата, независимо от техния повод, се провеждат в Южния парк. В провинциалните населени места областните управители определят терени за провеждане на протести, на отстояние най-малко два километра от всякакви обществени институции и учреждания.

ал.2: Възстановява се Службата за борба с обществените безредици, като същата се поставя на пряко подчинение към министър-председателя. Службата охранява, канализира и при необходимост разпръсква съответните митинги, събрания и демонстрации.

ал. 3: При ситуациите, в които събралите се на митинг или протест граждани отказват да изпълнят изискванията на закона, Службата за борба с обществените безредици ги транспортира до предвидените за съответните мероприятия места, като при необходимост по време на транспортирането има право да приложи силови методи и да използва съответните си професионални снаряжения – палки, газови гранати, стоп-патрони и други (танкове се въвеждат в действие само с разрешение на Президента на републиката).

ал. 4: Отказващите да се подчинят и създаващи конфликтни ситуации граждани подлежат на наказателна отговорност по член У от НК, предвиждащ до три години затвор, като наказателното производство срещу тях се провежда по бързата процедура.

Та това е необходимия текст – какво да си играем тук на разни дребни пълзящи забрани? Така поне ще е ясно къде сме и какво сме – и Генералът наш ще може да играе приятелски мачове с подходящи на манталитета му партньори – с Уго Чавес например... А бай Ганьо най-сетне ще получи подобаващо признание, ще бъде обявен за национален герой и ще му издигнем голям паметник в близост до този на Червената армия – освободителка.

Нейсе, запуши я...