ДУПЛЕКСИ, ДЕРИВАТИ, ТЕЛЕФОННА ЛЮБОВ И НАБУТВАНЕ

Евгений Тодоров

За дуплексите не бях се сетил – прочетете коментарите към предишния постинг, за да разберете какво означава това.

Май имаше нещо като поговорка: „Дуплекс оправя, дуплекс разваля”.

Става дума за приятелството.

Ако някой подпишеше, че е съгласен комшията му да се закачи за телефона му като дуплекс, това означаваше, че двете семейства са навеки свързани.

Редуването при говоренето по телефона най-лесно се регулираше с някакви сигнали. Ако двете семейства имаха обща стена, се приемаше някаква система от звукови сигнали. Мераклията да се обади по телефона в момент, когато от другата страна бяха заели линията, чукаше три пъти по стената – примерно, и така от отсрещната страна се съпикясваха и приключваха набързо разговора.

Тази постоянна комуникация създаваше и поводи мъжете „да се видят” на чашка, жените да обсъдят и дегустират някаква нова туршия и така добросъседските отношения заякваха.

Имаше обаче и проклети съседи. Този, който си беше дал съгласието за дуплекс, често смяташе, че има предимство, даваше зор, комшията се ядосваше и нарочно не затваряше телефона. Така тежка вражда заменяше доскорошното приятелство.

Друг начин за увеличаване броя на апаратите на единица жица беше системата на дериватите. Сега я има в повечето домове – към кутията се закрепват поне два апарата, за да не се разкарва човек от кухнята в стаята, когато звънне телефонът.

Едно време обаче за втори апарат се плащаше някаква допълнителна такса. По къщите ходеха контрольори, които оглеждаха колко апарата има човек и ако откриеха таен дериват налагаха глоба.

Затова при такова посещение кандидатът за глоба гледаше да покани неканения гостенин по най-бързия начин на масата, да го почерпи и да му отвлече вниманието.

Леля Цеца от София, която имаше голям апартамент с три деривата, при едно такова посещение била близко до успеха, но контрольорът, който пийвал ликьор и хапвал тутманик, не преставал да шари с очи и ненадейно попитал:

- А какъв е този кабел който се муши под чергата?

Нарушението било разкрито и леля Цеца и вуйчо Данчо, светла им памет, олекнали с 4 лева глоба.

Дериватите бяха масова практика в учрежденията.

Директорът трябваше да раздели трите телефонна поста, които му бяха отпуснали, на чиновниците от десетте канцеларии, примерно, и тогава започваха да се опъват жици между стаите.

За разлика от дуплекса при деривата, когато вдигнеш слушалката, а в другата стая някой вече говореше, можеше да се подслушва.

Представяте ли си какво изкушение беше да знаеш, че колежката от съседната стая води разговор с таен любовник, да вдигнеш слушалката и да станеш свидетел на цялото гукане. Което след това да преразкажеш на половината град

Подслушваните обаче бяха развили остър слух, усещаха кога шпионинът от съседната стая вдига слушалката и бързаха да приключат. Или просто преминаваха към официален тон.

Някои по-емоционални дами обаче не се колебаеха да креснат, след като усещаха, че някой се е навързал на линията:

- Я, затваряй там, че като дойда, ще те спукам от шамари!

Уличеният обикновено тихо затваряше слушалката, надявайки се следващия път да има повече късмет и да не бъде усетен.

Телефонните връзки родиха не само песен като прочутата „Телефонна любов” на Васко Найденов, но и ощетиха държавата с милиони.

Някой път си мислех как издържа България на такова крадене на импулси.

Бил съм свидетел на междуградски разговори с часове, на които се изясняваха интимни отношения. Много често даже не се изясняваше нищо, просто се говореха безсмислици – само и само да се убие времето заедно с любимия.

Тези, които поддържаха тайни – обикновено извънбрачни връзки, гледаха да разговарят в обедната почивка – когато няма свидетели, някой път даже бягаха от събрания, за да използват свободния телефон, често оставаха след работно време.

Ако така крадяха от държавата само служителите, пак щяхме до оцелеем. Почти всеки притежател на служебен телефон си имаше кръг приятели, които бяха готови да минат половината град пеша, за да се доберат до авантата, но не и да изхарчат 20 стотинки от домашния си телефон.

Директорът на всяко държавно учреждение правеше героични опити да намали сметките за телефони, но през 20-те години съзнателен живот в онази система, но станах свидетел на нито едно успешно постижение.

Вариантите бяха няколко – да се определят лимити на всеки телефон и преразходите да се плащат от тези, на които се води постът. Всеки опит да бъде наказан някой обаче беше оспорван и не издържаше на законови и подзаконови аргументи.

Някои директори изземваха директните телефони и задължаваха всички служители да минават през централа. Така една година трябваше при всеки опит да се обадя на някого да съобщавам на телефонистката с кого искам да ме свърже и по каква работа.

Телефонистката записваше верни и неверни заявки, но след това нямаше кой да ги анализира. Трябваше да се назначат още десетина души.

А когато телефонистката отиваше до тоалетната, оставахме изолирани от света.

В онези времена и аз използвах служебните телефони за лични цели, но бях съзнателен и гледах да не злоупотребявам.

И до днес не мога да проумея какво удоволствие доставя на хората да водят празни разговори и да ощетяват някого – днес вече не само държавата, но и работодателя, който ти осигурява заплатата.

Вече по време на Прехода бях свидетел как Венета Райкова – тогава служител на една друга телевизия, говори почти час с мобилен телефон, за да обсъди присъствието си в последните броеве на жълтите вестници. Работодателят й обаче я усети скоро и й взе всички директни телефони.

Една друга дама, след като проведе безкраен личен разговор от служебен телефон, бе попитана от по-съвестни колеги дали си прави сметка колко струва разговорът на фирмата. Отговорът бе:

- Говорих толкова, за да им го набутам.

Блестящ пример за фирмена лоялност. Между другото същата фирма плащаше на дамата поне два пъти повече, отколкото заслужаваше.

Ненадминат майстор да набутва държавата беше наборът Ицо от поделение 95550, с когото служихме заедно през 1973 -а.

Ицо успя да прекара посред бял ден 100 метра телефонен кабел през цялото поделение – от канцеларията на полковник Стаматов до канцеларията на ротния старшина.

Старшината имаше право само на вътрешен номер, с който не можеше да води междуградски разговори.

Вечер, когато нямаше ни старшини, ни офицери, Ицо отключваше канцеларията, превключваше телефона в тайна розетка на номера на полковника и си говореше с когото си иска и колкото иска. Даже набираше случайни номера да си прави майтап – само и само да набута Българската народна армия.

Най-много говореше с гаджето си, което впрочем беше дъщеря на същия полковник Стаматов. Често говореше пред публика и естествено разговорът стигаше до детайли, които трябваше да докажат на наборите колко са се задълбочили отношенията между Ицо и полковнишката дъщеря. За което му завиждахме, разбира се.

Щастливият любовник обаче беше изпуснал нещо. И директните линии в поделението минаваха през телефонната централа.

Една нощ беше дежурен старшина Костов. Обиколил той поделението, пък рекъл да се постопли при дежурния телефонист. Позаинтересувал се говори ли някой в момента и след като разбрал, че свети лампичката на телефона на полковник Стаматов, а самият старшина се уверил преди минути, че в неговият кабинет е тъмен, решил да подслуша.

И какво чул – как Ицо кандърдисва любимата си следващия път да пробват някаква не много прилична по онова време сексуална техника.

Старшината изслушал разговора, след което викнал Ицо на приятелски разговор. Разговорът завършил приблизително така:

- …представи си, моето момче, че снощи не бях аз дежурен, а на мое място беше вдигнал слушалката полковник Стаматов. Какво щеше да се случи, според теб? А Стаматов, да знаеш, освен пистолет има и калашник.

След този разговор Ицо намота обратно стоте метра кабел и докато се уволни повече не посегна на телефон.

Та си мисля къде по-напред щяхме да бъдем, ако над всеки, който набутва държавата, не лягаше тежката сянка на един полковник Стаматов с калашник в ръка.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/