Стихове

Станислава Станоева

сизифов комплекс

 

 

вървя по стръмното

 

годините се свиват 

 

търкалям своята вина по сипея

и я зазиждам

 

да оковеш смъртта

е като да прекъснеш линията на живота

 

привързвам се към наказанието с митологии

стокхолмският синдром е вкоренен в сърцето ми

 

от камък са минутите и все по-трудно

по стръмнината ги придвижвам

но те не падат по очи

обречени да са безмислен жребий

 

не може никой да измисли този свят

освен ако не е

особен разказвач на приказки

или самотен гений

 

от епоса строя врата за живите

 

през нея преминаваме последни

 

издигам дом във който да побирам

отпадъци от върхове

и бездни

 

 

Азбука

 

 

Ако погледна към генезиса

Бял и недокоснат е животът

Въже по хоризонта е опънала земята

Гърбът на слънцето е черен от изгаряне

 

Дървото срича хлорофила със усилие

Епизодично се издигат гилотини революции

Жълт е езикът на историята от мълчание

 

Зад каменни прегради спят послания

Извезвам с пръсти барелефът на душата

Йодирани от митологии и притчи са илюзиите

Криле сковават събирачите на изречения

 

Любовните послания са крясък на душата

Мъжете и жените са еднакви в греховете си

Невежите посяват нови библии

Осеменяват този свят с измислици от бъдеще

 

Перуката на космоса е олисяла

Разресва всяка мисъл на столетията

Студът напуква очертанията на телата

Треперим под леда на безсезонието

 

Усещам как под гърбицата на деня
Физичните закони ме създават
Хартиени оръжия ще раждат думите
Цветът им ще е остър от понятия

Човекът е единствено мерило на душата
Широко се простират древните му скелети

Ще се препънат сенките в съмнения
Ъглите ще се свият във хралупата на буква
Ь която трябва да се срича още

Юзда скроявам на посоките и хронотопа а
Ябълка ми е приготвила змията и ме чака

 

 

 

дълги бягства

 

 

виждам празното море – стъкло и пясък

тънките вълни които се повтарят

знам че съм направена от тонове илюзии

от проблеми със обичането

криптофазия

 

все поглеждам към невидимите точки

във очите на следобеда подпухнал от преяждане

тънка като сламка от оранжеви коктейли

и се смея

смея чрез очите си

 

как така пораствам

как разбирам

всичко в този свят и нещичко от другия

вече с никого не мога да обядвам

да говоря

без да се преструвам

 

къс от мен си тръгва неподготвен

миг и век са равни във смъртта си

друга част от моя свят остава

всяка следваща година

е все по-къса

 

и това което си е тръгнало е тъжно

а това което предстои ще дойде

хората са времето което се изплъзва

и пространство което се променя

непрестанно

 

само във сезоните си този свят е малък

аз отдавна не познавам никого

гледам празното море и чувам

гласовете на удавниците

как ме викат

 

 

 

 

 

 

страна

 

 

майките мажат

филии с лютеница

а бащите избръсват

до синьо бузите на небето

 

валят

учебници по родолюбие

над планини и полета

 

прокапват

митологии

религии

 

ръмят

села и градове

кафеви угари

бетонни брегове

ръце останали без работа

 

изтичат поколения

 

тази страна

е болна

 

и трябва вече нещо да се случи

от тази страна на земята

в дългото разстояние

между смъртта и свободата

 

 

 

в нейната стая

 

 

в нейната стая живее само тишината

времето се мести на скокове

по ъглите лежат минутите

 

тя обича мрака на следобед след буря

в който светът е елекрически и измислен

часът между деня и мрака

този получас

е гнездото което тя обитава

 

и ляга в него

в своите години

затрупват я гласовете на минало бъдеще настояще

искам отвън навътре да стигна до истината

казва тя

и се прибира в своята стая

 

без спомени да живее

без спомени да си отива от другите

частици от тъмна материя

съм аз

сме всички

казва тя

и притваря вратата

 

зад чертата на този свят

да излети от перваза на своите страхове

да се засади като цвете в земята

да подслушам всички мисли на корена

казва тя

и затваря вратата

 

тя живее на ръба на вещите

и изгаря всички мостове след себе си

след мен и потоп от мълчание

казва тя

и заключва вратата

 

 

 

Тръгване

 

 

Мъжът оразмерява хоризонта.

Оформя го със длани –

да му стигне чак до утре.

Очите му са бледи и студени.

Осмисля всяка стъпка преди тръгване.

 

Да бъде истински,

преди смъртта да го завари.

Отхвърля работа, греховно ръкоблудства.

Тревата гали с пръсти пожълтели.

Тютюн посява,

хляб пониква.

 

Викът му нежен иска да отекне

до планините плоски,

да не отлува тъй напразно.

Не е говорил с никой от години

и думите го дебнат –

гладни старци.

 

По острите му бузи слиза вятър,

от който ще политнат хвърчилата.

Обува дървени обувки и завързва

в моряшки възли дните си

от тук нататък.

 

Прекръства се преди да полети.

Очите му са стигнали до прошката.

Загръща стария си гръден кош

със облаци

и тръгва

да измисля Господ.

 

 

 

 

 

поет

 

 

сълза по-студена от църква

в гърлото му цял живот блъска

 

влачи смъртта на верижка от думи

къщата му като вятъра пуста

 

изгорелите въглени на сърцето събира

и на хлебаря ги дава

 

облякъл няколко ризи на раменете

и всяка от тях за раздаване

 

понесъл суеверия под балтона износен

звездна карта и котва от кораб

 

на тайната вечеря сяда

мълчалив тринайсти апостол

 

 

 

 

 

Възраст

 

 

Обувките по праговете на сбогуването се ожулват.

Подпирам се върху годините за равновесие.

Един объркан влак си тръгва и не спира.

Ръждясват релсите, гравирани с възмездия.

 

Не ме тревожи тишината пясъчна.

Шумът от миналото е достатъчен за страховете –

войни, които водя рядко и далеч от егото,

накрая все печеля, а пирувам с враговете си.

 

Повтарям всяка грешка, за да я забравя.

Да отлети мигът, преди да се разкая.

Студеното не означава север,

но е студено от години във сърцето ми.

 

Кайсията на двора е заспала непробудно.

Сънувам я зелена, с кисел вкус и аромат на лято.

Ще чакам всичко на сбогуване да се завърне,

преди годините да връхлетят - самотни влакове.

 

 

 

добра вода

 

 

да нахраниш водата с мълчание

за да стъпваш по нея тихо

 

колко крачки измерват думите

по безкрайния път към някого

 

да вървиш без да дишаш по стръмното

без да искаш да стигнеш до другите

 

и водата те вика по име

да засити удавника в себе си

 

 

 

наука

 

 

стоя и наблюдавам как звездите

изпращат своето далечно минало

 

живея сред физичните закони

които още никой не е виждал

 

гадая по отсечените дънери

кога и как ще се роди месията

 

дърветата поникват тъй невинни

а после стават кръстове за смелите

 

гръбнакът на деня е счупен от умори

под патериците му строя гнездо за ангели

 

смъртта е обиталище за живите

последната ни форма на мълчание

 

 

 

ерес

 

 

изрусялото тяло на август ме оребрява -

лодка заседнала в края на лятото

 

небето с празни джобове си спомня за зимата 

и разбърква крилата

                 на птиците в ятото

 

прозрачна е жаждата

            на глътки разсипва

в чашата на сезоните пясък и водорасли

 

шамандурите - балони изпуснали детството

охраняват отчаяно тъжните плажове

 

аз -

слънчоглед с оранжеви ириси

хващам пейзажа

и гледам подире ви липсващи облаци

 

сухи диви стърнища

рисуват графити за дъжд и носталгия

 

след дълго потапяне водата е ерес

 

 

 

 

 

exodus

 

 

светулки си купуват гориво по цени на едро

няма светлина в края на тунела

си помислих

и всички ме лъжат (дори Господ)

да продължа да вярвам

 

татуиран хищник захапа ръката която го храни

няма няма истински вълци

си казах тогава

и тръгнах на кръстоносен поход

срещу готовите фрази

 

сега в зоопарка е толкова тихо

защото разбраха

смъртта не е онази с косата

или последна цигара

тя не е от тук

и не разговаря

 

веднъж играх с големите на сляпа баба

после прогледнах

и цялото знание натежа -

камък хвърлен по грешния

 

ето вратата която ти трябва

си казах

 

и от тогава

все възкръсвам