Камиони през Сомалийския залив

Откъде накъде ще ни спират тировете? Това го няма и в Сомалийския залив!

(Министър-председателят Борисов по повод затварянето на българо-гръцката граница от стачкуващи селяни)

В изкуството има едно виждане, което може да се приеме и за правило. То гласи, че никой художник не може да нарисува образ, по-интелигентен, отколкото е самия художник. Така, една от причините да смятаме че Леонардо е бил изключително интелигентен, са портретите, нарисувани от него.

Това всъщност е частна проява на самоочевидното правило, че човек не може да надскочи себе си. И, понеже се каним да говорим за политика, а не за изобразителни изкуства, нека помислим как би действало то в политиката.

Вероятно резултатът би гласил така: „никой политик не може да събере управленски екип, който е по-интелигентен от самия политик”. Като под „интелигентност на екипа” разбираме средното аритметично от коефициентите на интелигентност (КИ) на неговите членове. Което по условие трябва да е по-малко или равно на коефициента на водача на екипа.

Средното аритметично, обаче, е коварно понятие, криещо изненади, където някой изключително тъп член компенсира изключителната интелигентност на друг, и наистина по-нататъшният анализ показва, че тук се намесва още едно допълнително ограничение, този път не от обективен, а от субективен характер: никой водач не би допуснал в екипа си човек, по-интелигентен от себе си - защото този човек би бил реална заплаха за водачеството му. Така правилото добива крайния си вид:

(1) "Никой член на екипа на даден политик не може да бъде по-интелигентен от водача на екипа".

Макар този принцип да се формулира в явен вид за първи път тук, мнозина наблюдатели поклащаха глава, цъкаха с език и правеха други неща, изразяващи учудване, докато очакваха днешният министър-председател да състави управленски екип, черпейки от банката с кадри на ГЕРБ, която, от своя страна, също беше негово творение.  Така те несъзнателно отчитаха действието на принципа. Те, разбира се, имаха предвид интелигентността на съставителя.

Резултатът надминава очакванията. Днес имаме външна министърка, която не знае къде е Аденския залив. За разлика от патрона си, който очевидно знае, съдейки по това, че го нарича „сомалийски”. Един случайно попаднал в екипа нормален министър на финансите блести сред съотборниците си като украшение за полилей от кристално стъкло. Макар, че и той казва „феодални старци” вместо „синодални”.

Докато си стои вкъщи този екип е в сравнително устойчиво състояние. Когато членовете му влязат в досег с околния свят, обаче, започват да гърмят като бушони, през които протича ток, много по-силен от номиналния. Така изгърмя въпросната министърка, когато я предложиха за еврокомисар. Друг министър пък изведнъж поиска от Турция десет милиарда. Във вътрешнополитически план в това няма нищо лошо. Лошото е, че в Турция го вземат на сериозно. Министърът също понесе токов удар, но оживя.

2.

Правителството може да не става за външна употреба, но вътре в страната си е достатъчно устойчиво. Това, в крайна сметка, е най-важното за него – нали все пак то се избира в нея и животът му зависи от избирателите. Докато контактите му с външния свят могат да се осъществяват само чрез определени подготвени лица  - изпълняващи ролята на нещо като преходни съпротивления.

А една не малка част от хората искрено му се радва. В това няма нищо необикновено. Всяко демократично избрано правителство печели благосклонността на част от избирателите поне за известно време. Нашата цел е да изследваме на какво се гради благосклонността на избирателите към сегашното управление.

Анализът ни кара да мислим, че в основата на тази благосклонност е интелектуалната близост между управлението и мнозинството от избирателите. Израз на тази близост е фактът, че лицата, осъществяващи управлението, имат коефициент на интелигентност, близък до този на одобряващото мнозинство.

Кръгът на интелектуално близките до управлението лица може да се раздели на две сходни по големина части. Едната част (ще я наречем „група а”) включва хората с КИ по-малък или равен на този на министър-председателя (какъвто имат и членовете на неговия екип). Тази електорална част чувствува представителите на управлението като хора от „своята черга”, нещо като материализация на твърдението на Ленин, че всяка готвачка може да управлява държавата. Това несъмнено повишава чувството им за обществен комфорт.

Втората част е тази с КИ близък до, но по-голям от този на министър-председателя (група б). Поведението на властта често предизвиква у нейните представители насмешка. Докато у група „а” интелектуалната близост с властта тушира чувството им за малоценност, у тази група тя подхранва известно чувство за превъзходство. Това също е източник на социален комфорт.

Този начин за добиване на обществена подкрепа може да се разглежда като вид популизъм – при това, нека отбележим, далеч по-успешен от това да обещаеш на избирателя, че ще го направиш богат за осемстотин дни или че ще му поднесеш света на тепсия – защото е дълготраен. Живков  надали би бил най-дълго властвувалият диктатор в Източна Европа, ако не казваше „социализъма”, „комунизъма” или „тази година полупроводници, догодина – цели”. Политиците, избрали този начин на утвърждаване, несъмнено знаят това и го използуват съзнателно.

Ще се отклоним малко от темата и ще кажем, че някои политици се опитват да печелят допълнителна подкрепа по този начин, като съзнателно се правят на по-глупави, отколкото са. Все пак този похват не е продуктивен – може би поради обстоятелството, че склонното към популизъм мнозинство има здраво чувство за реалността и отличава автентичния глупак от имитацията.

Казаното до тук може да създаде впечатление, че колкото по-глупав е един политически водач, толкова повече шансове има да увлече масите след себе си. Това не е така дори поради простата причина, че човек с КИ под определена граница просто не може да се справи с упражняването на властта. Освен това има и други специфични обстоятелства, запознанството с които изисква да кажем няколко предварителни думи.

Нека изобразим графически разпределението на КИ в българското (както и всяко друго) население. Това ще стане, като върху водоравната ос на една координатна система нанесем стойностите на КИ, а по отвесната й ос – количеството на индивидите, които го притежават. Ще получим известната камбановидна крива, наречена „крива на нормалното разпределение на стойностите”, или „крива на Гаус”(фиг.1).

Фиг.1. Разпределение на населението по КИ. Оцветената част съответствува на интелектуално близката (ИБ) част от избирателите, когато водачът е с КИ равен на средния. С а и б са означени съответно групите а и б.

Виждаме, че хората с крайно ниска интелигентност, както и тези с интелигентността на Леонардо, са изключително малко, а преобладаващото количество индивиди притежават интелигентност, близка до средната. От фигурата виждаме също така, че частта на интелектуално близките избиратели е най-голяма, когато КИ на лидера е равен на средния за съответното общество. И обратно, колкото повече неговият КИ се отклонява от средния, толкова по-малко той може да разчита на този фактор. При водач с интелигентността на Леонардо изобщо не съществува групата „б”, а съществуването на група „а” е спорно – защото едва ли хора с толкова висока интелигентност биха страдали от чувство за интелектуална малоценност. Частта от обществото, обаче, на която той би бил интелектуално чужд и неразбираем, е огромна. Такъв политик не би могъл да гради управлението си на описваната от нас основа – той трябва да намери друг начин. Няма да разглеждаме обратният случай – когато водачът е в левия край на кривата, защото той реално не може да се случи.

За късмет на днешния министър-председател, той притежава КИ, близък до средния. Освен това се радва и на допълнителни предимства от физически характер. Например, прилича на Марлон Брандо от времето, когато последния играеше в „Кръстникът” – по същия неоспорим начин,  по който джанката прилича на кюстендилска слива. Частта от населението, която го чувствува интелектуално близък е почти максималната възможна.

Това обяснява популярността на неговото управление, която остава постоянна, въпреки провалите му. В същност, те са такива само за външния наблюдател, докато за изпитващите интелектуална близост са по-скоро потвърждение за тази близост и така, в известен смисъл, играят укрепваща роля. Не бихме се учудили, ако това управление изкара повече от един мандат.

3.

А сега нека обясним защо при равни други условия е по-добре министър-председателят да има КИ по-висок (колкото повече, толкова по-добре) от средния. Коефециентът на интелигентност е, макар и ориентировъчно и спорно, мерило за действителната интелигентност на индивида. По-горе изведохме правилото (1), което гласеше: „Никой член на екипа на даден политик не може да бъде по-интелигентен от водача му”. Освен, че се спазва стриктно, това правило се и мултиплицира по вертикалата на властта. Министър-председателят внимава министрите му да са макар и с малко, но по-глупави от него. Те, на свой ред, внимават завеждащите направления в министерството да са по-глупави от министъра. Завеждащите направления изискват същото от началниците на отдели. И така нататък, докато се стигне до портиера.

Разбира се, този процес не може да протече за една нощ. Трябва време, докато низшият административен персонал се напълни с хора, които дори не могат да вържат връзките на обувките си. Но, както виждаме, правителството не е притиснато от времето.

Това наистина е опасно. Целта на демокрацията не е да осигури господство на посредствеността. Затова е нужно час по-скоро да си намерим министър-председател, който няма да прекарва камиони през Аденския залив. Като се замисля, се сещам за един. Дали и вие не си мислите за същия?

Повече материали от същия автор: http://kandimirov.com/