КАК ПАДАТ БОГОВЕТЕ

Беше време, когато фотогеничния Фидел Кастро можеше да държи един милион кубинци на площада в Хавана по шест часа под тропическото слънце - и да излива своя революционен плам върху тях. И всички бяха захласнати. По света го гледаха като новия месия, идола на поне една успяла революция и иконата на всяка фланелка, the macho man, в краката на когото лазеха покорно, готови за заплождане, хиляди женски същества, докато мъжете до един бяха готови да дадат живота си  за революцията.

Тогава никой не беше склонен да си спомни, че хиляди германки бяха също готови да засеят утробите си със съмнителните арийски гени на Адолф Хитлер.

Кога българите щяха да знаят какво е Куба, ако не беше комунизма – съветския и българския комунизъм? На помощ на Фиделито  започнаха да се изсипват милиарди долари – как иначе един остров под носа на Америка щеше да построи комунизма? Ние купуваме кубинска захар и плащаме за нея тройна цена, само и само Фиделито да стои на власт.

Москва мечтаеше и за база, пак под носа на Америка. На Москва дори й се виждаше, че кубинската революция е признак за неизбежната гибел на капитализма, и латиноамериканските страни като домино щяха да паднат една по една. В изблик на казашки темперамент клоуна на КПСС  Хрушчов събу едната си обувка в ООН, удари с нея по масата и възкликна: «Мы вас похороним!»

Соц-лагерът се втурна да въоръжава героичния кубински народ и да праща специалисти да му помагат в изграждането на соц-икономика. И нито в кухите глави на московското КГБ, нито в кухите глави на съветските икономисти някой си даде сметка, че Куба беше страна с монокултурна икономика, основана на захарна тръстика, пури, ром и нищо друго. Още тогава признаците за краха на техните планове бяха налице, но милиардите на Москва течаха безспирно, отразявайки високото ниво на нейните надежди.

Много години минаха от тогава. Полубогът Кастро е вече стар и бере душа. Откак се пльосна по нос пред очите на целия свят, той вече не излиза пред камерите – не е добър пиар. За обожателите му от латиноамериканския свят  това беше грубо напомняне за неговата смъртност. До тоя момент обаче той беше направил предостатъчно, за да разочарова и най-верните си симпатизанти: Куба изнемогва икономически, студенти и ученици работят един до два месеца годишно  на полето, за да помагат на непроизводителните държавни стопанства; всеки аспект на живота в Куба е следен от органите на сигурността; пътуването в чужбина е почти невъзможно; в Куба мобилни телефони бяха разрешени едва миналата година; транспорта е в отчаяно състояние – в страната още се търкалят съветски допотопни коли и мотоциклети, както и  запазените с изключителна изобретателност  американски автомобили от преди революцията, като се има предвид  пълната невъзможност за внос на резервни части от САЩ. За пропаганда пред туристите се пробутва високата грамотност на кубинците и безплатната медицина, но партийния елит  и самия Кастро предпочитат да се лекуват с помощта на чуждестранни лекари. С типичния си инатчийски фанатизъм изкуфяващия идол демонстрира и непукизъм като пълни със соц-идеи главата на венецуелеца Чавес, или праща (в 2006) поздравления по случай рождения ден на Ким Ил Сунг Младши. Брат му Раул, който го замести, се опитва да лавира: той опитва дребен бизнес и частно фермерство - и позволява на огромната кубинска общност в Америка да праща повече пари на близки и роднини, но това прилича повече на запушване на дупките на потъващия кораб.         

Осъзнавайки западащата стойност на марксистко-ленинските идеи,  El Comandante от самото начало на революцията се е опитвал да разиграва хитри ходове, за да забави разрушителното действие на революционните реформи. Всъщност, още веднага след революцията и пренасочването на Куба към Съветския съюз,  започват вълни от бягащи към САЩ кубинци, които той използва в своя полза. Първата вълна изселници се състои главно от образованата висша и средна класа. Между 1960 и 1962 започва и едно необичайно събитие: уплашени, че децата им в комунистическа Куба ще бъдат пратени за превъзпитание в Съветска Русия, кубинци пращат  14,000 техни деца сами в САЩ, надявайки се че с време и те ще напуснат Куба. За САЩ това е голяма операция, ангажираща помощта на конгреса, на благотворителни организации и на могъщата кубинска общност, за да могат децата да бъдат настанени в сиропиталища, частни домове или при роднините си, ако са имали такива. На децата е трябвало да се даде възможност за медицинска осигуровка, курсове по английски, стипендии или нисколихвени университетски заеми.

Към 1980 за всички кубинци беше вече ясно, че комунизмът в Куба е една диктаторска клоака, в която те тънат по волята на един човек. Тогава започва и корабната операция, известна под името Мариел. Съвсем спонтанно хиляди хора щурмуваха западните посолства и останаха на тяхна територия, очаквайки помощ,  с отчаяна решимост да напуснат рая на Фидел Кастро. Самият той, с дълбоко засегнато самочувствие, отваря още по-широко вратите за напускане на Куба. Със завидна организираност от САЩ тръгват буквално хиляди  рибарски кораби, катери и яхти на американски кубинци, които пренасят 125,000 техни съотечественици във Флорида. Между тях обаче бяха и 20,000 престъпници направо от кубинските затвори и психически болни хора, които Кастро се опитваше да пробута на САЩ. В последствие на Америка й бяха нужни години и много преговори, за да върне тия хора обратно в Куба. С една дума, Кастро и мафията  му отказваха да се грижат за държавата си.

Проклятието с бягащите кубинци преследва Кастро от първия ден на революцията. Разстоянието от 90 километра до бреговете на Флорида  постоянно изкушава мнозина да замислят някакъв план за бягство. Бреговата охрана на САЩ постоянно вади плаващи съдове, някои от тях коруби в отчайващо състояние, пълни с кубинци, или труповете на много удавници. Много често бегълците тръгват сами в малки плавателни съдове, рискувайки живота си в пълните с акули води на пролива, или да бъдат застигнати от буря. В повечето случаи кубинските власти се правят на ударени, явно с благословията на Кастро, за който бягствата са начин за отърваване от неудобни хора.

В  средата на 90-те години на миналия век обаче САЩ сменят политиката си към бежанците и правят по-трудно достигането на американските брегове. Тогава потокът от желаещи се пренасочва към бреговете на Мексиканския полуостров Юкатан, най-често към остров Мухерес. От там пеша или с какъвто транспорт успеят те минават целия път до САЩ и влизат в щата Тексас.

Пресата отбелязва всички тия събития като мимолетни, и света не знае нищо за тяхната масовост, а Кастро е най-малко човекът, който се интересува от тях. Някои от тях обаче са особено болезнени за диктатора. Такъв е случая с кубинския бригаден генерал Рафаел дел Пино Диас, който в 1987 с жена си и сина си прелитат с малък самолет в САЩ. Генерал Рафаел е най-големия резил за Кастро и истински нож в гърба – той е спътник на диктатора и един от героите на Куба, бивш летец на съветски изтребител МИГ, свалил два американски самолета и потопил няколко десантни съда при американския опит за въоръжен преврат в Куба.

Не по-малко сензационен е  и случая с майор Орестес Лоренсо Перес, който в 1991 каца със своя МИГ 23 във Флорида. Там той заема малък двумоторен самолет и отлита обратно в  Куба,  каца на шосе в една от провинциите на Куба, където по предварителна уговорка в определеното време го чакат жена му и двамата му сина. Той успява да ги изведе от «острова на свободата» и да ги закара в Майами като лети ниско над водата, за да избегне кубинските радари.

 Друг е въпроса с бягствата на известни личности и спортисти, чието оставане на Запад засяга лошо честолюбивия диктатор. Както и в останалия соц-лагер, той използва спорта като идеалния начин за партийна пропаганда – видите ли, комунизмът е едно здраво и силно общество, и това се познава по нашите спортисти! Пропагандата обаче му се връща тъпкано, понеже бягствата на спортисти са чести и безкомпромисни. Бягат футболисти, бейзболисти, атлети, боксьори, тоест всеки, който може. На няколко пъти избягват цели отбори, последния от които е боксьорския, останал в Канада в 2007. Повечето от тях стават професионалисти в североамерикански спортни клубове и работят на договор.

Двуличието  на лявата преса на Запад спомага много за почти неизвестния огромен идеологически конфликт в самото семейство на Кастро. Неговият брат Рамон е срещу всякаква национализация на земята. Той е човека, който е поддържал именията на рода (Кастро произхожда от богато землевладелско семейство) и не може да приеме авантюристичните напъни на  братята-комунисти Кастро и Раул. «Раул е едно мръсно дребно комунистче и в един от тия дни аз ще го пречукам!» - казва той.

До 1964 една от сестрите на Кастро, Хуанита, работи за революцията с растящо разочарование от комунистическата ориентация на кубинското правителство.  В същата година тя напуска Куба и отива в Мексико при сестра си Енма, женена за мексиканец, а оттам емигрира в САЩ. На сензационната пресконференция тя заявява: «Аз повече не мога да остана безучастна към това, което става в моята страна. Моите братя Фидел и Раул я превърнаха в огромен затвор, обграден с вода. Хората в нея са разпънати на кръста, издигнат от международния комунизъм!»

Къде беше България в тая картина? Тя беше там, където бяха и всички останали страни от соц-лагера – впрегната от московското КГБ да помага на безпаричния Кастро с всичко. Всички тия страни до една бяха впрегнати бюджетно в неговата издръжка, но те бяха също така ангажирани и с нещо друго – Куба като база за износа на революции в Латинска Америка, където всички пращаха своите емисари,  снабдяваха с оръжия всякакви движения и усърдно работеха срещу Съединените щати. Обикновените български «специалисти», пратени на острова, знаят много добре безсмислието на тяхната «помощ», в много случаи в смехотворен конфликт с тропическия характер на кубинската икономика. Жалките прибавки от западна валута към техните заплати беше достатъчно силна причина за амбициите им да заминат за Куба.

Тия дни в пресата се появиха съобщения за кръгла годишнина от установяването на дипломатически отношения между Куба и България, за коктейл в кубинското посолство и подбран списък на поканени българи – един чудесен загубен  шанс за заспалата жълта преса в България да хвърли око за сочна клюка  на подбраните поканени и да чуе кой от българските комуняги най-много въздиша за минала слава, революционен ентусиазъм  и непобедимост. Непобедимост!