Присъда за убийците на Борилски – след десет години бавене на топката

Вече имаме нагледен пример за справедливостта и скоростта на българския съдебен процес – при най-тежкия казус и наличието на безспорни доказателства. През юни 2000 г. българският студент Мартин Борилски  беше зверски убит в апартамента си в Париж. На 4 февруари 2010 г. апелативния съд във Велико Търново постанови общо 36 години затвор за неговите убийци – 19 години за Георги Желязков и 17 години за Стоян Стоичков. Това се случи, след като:

- френските следователи проведоха бързо и ефективно разследване, което доказваше безусловно вината на подсъдимите – включително и чрез ДНК анализ на тяхна биологична тъкън, намерена под ноктите на убития - кръвта на Желязков е открита под ноктите на Борилски, а неговия изчезнал GSM е активиран ден по-късно със SIM-картата на подсъдимия;

- заподозрените Георги Желязков и Стоян Стоичков в хода на делото радикално променят показанията си и излизат с абсурдната версия, че са били свидетели на нападението срещу Борилски, но са се уплашили и избягали – и никой магистратите не се запитва защо в апартамента няма никакви следи от чуждо присъствие освен техните, какво търсят у тях вещи на убития или защо, като са станали свидетели на кърваво нападание над техен приятел, не са уведомили френската полиция;

- делото се мотае и размотава близо десет години, като включително и по едно време изчезва в потайностите на Върховната касационна прокуратура, покрито от приближен до Филчев прокурор – и след година време се появва отново, само че без някои от протоколите и доказателствата;

- през цялото това време двамата убийци не прекарват нито един миг във следствения арест – като единият от тях имаше дори наглостта да избяга по време на разпит от варненското следствие;

- споменатото ново появяване на делото на бял свят се дължеше на натиска, упражнен лично от Никола Саркози – тогава в качеството му на вътрешен министър на Франция, подобен натиск впрочем бе упражняван многократно и на най-високо равнище от френска страна;

- всички прокурори и съдебни състави във Варна си направиха отводи по делото – само защото бащата на Георги Желязков е бивш зам.шеф на Варненското следствие и настоящ известен варненски адвокат – поради което делото беше прехвърлено на Шуменския окръжен съд, който пък направо оправда убийците;

- оправдателната присъда бе потвърдена и от Търновския апелативен съд, което принуди франския посланик да изрази публично негодуванието си от този съдебен фарс – по безпрецедентен за един дипломат начин;

- през цялото време защитата на обвиняемите градеше абсурдни тези, които радикално противоречаха с техните първоначални показания – и на базата на тези тези изискваше от френска страна все нови и нови данни, свидетели и доказателства;

- в крайна сметка се стигна до съвсем реалната заплаха Франция да приложи едностранно предпазна клауза срещу България в областта на правосъдието – като се позовава само на това дело, красноречиво доказващо липсата на съдебна справедливост – и на драматичната липса на срам от това положение;

в крайна сметка френската страна дори обяви, че започва нов процес на своя територия – и на практика именно това доведе до възобновяването на процеса;

- от кумова срама ВСС най-сетне обсъди този казус и констатира, че на практика делото е водено от подсъдимите и в техен интерес, а не от съда и прокуратурата;

- със случая се ангажираха ред неправителствени организации, състуденти и съученици на Борилски, бяха организирани подписки и протести – включително пред съдебната палата по времето, по което ВКС решаваше този казус.

Днес изглежда, че справедливостта е възстановена – макар и с десетгодишно закъснение – и справедливата присъда за това зверско убийство е произнесена. Но само изглежда. Изобщо не е ясно дали убийците ще попаднат зад решетките. Следва още една инстанция – ВКС, която може спокойно да върне отново делото за ново разглеждане, както вече постъпи веднъж – и така, докато същото попадне на “правилния” съдебен състав.

Особено циничен акцент във вчерашното дело беше липсата на самите обвиняеми, които след произнасянето на присъдата би трябвало да бъдат задържани под стража. Обяснението на тяхната защита бе, че били закъсали по пътя за Велико Търново и не могли да стигнат. Не е ясно дали не са поели по други пътища – както и не е ясно защо при наличието на толкова тежко обвинение и при скандалния прецедент на бягство по време на разпит във Варненското следствие, същите изобщо са на свобода.

Не по-малко цинично, а в някакъв смисъл и абсурдно, звучат тезите на техните защитници – че френското следствие си е свършило работата немарливо и бездарно – и то след всичките безобразия на българското правосъдие, включващи и мистериозното изчезване на част от доказателствата, предодставени от френските следователи. Върхът на абсурда бе твърдението твърдението на адвокат Юлиан Георгиев, защитник на Стоян Стоичков, който директно заяви, че френските следователи грешат от векове – като за доказателство цитира… разказ от Едгар Алън По, в който сюжения възел е убийство, извършено от орангутан, за което бил набеден невинен човек.

Може би е редно да си зададем въпроса – каква е тази скрита сила, която превръща българското правосъдие в омерзителна гротеска – и която е способна да предизвика оттеглянето на всички съдебни състави в третия по големина български град от това “горещо” дело?

Очевидно става дума за мощно лобиране в съдебните среди, което този път няма нищо общо с Красьо Черния. Дългата ръка, стигаща без всякакви пречки и до съда в Шумен, и до съда във Велико Търново, говори за нещо повече – за страх.

Публична тайна е, че щраусовото криене на съдийски глави се дължи на една фигура – на Борислав Желязков, баща на обвиняемия Георги Желязков. Но едва ли неговото всемогъщество в случая може да се обясни с факта, че е бивш зам. директор на Варненската следствена служба. По-скоро огромните му възможности за влияние са дължат на по-сетнешната му адвокатска кариера, извела го до върховете на варненската адвокатура. В града се шушука, че е основен адвокат на могъщи икономически групировки, но избягват да конкретизират за какви групировки по-точно става дума.

Всъщност не е и нужно да се конкретизира. Варна е силно мафиотизиран град, но без кой знае каква диверсификация по отношение на наличните силови групировки. По-точно казано, има една. Всички останали са изгонени, и то отдавна – включително ВИС и СИК, включително руснаците.

Тази групировка, тези мили и усмихнати железни мъже с безупречно бели якички, е известна с две неща – че поддържа много сериозен фонд за справяне с “конкурентите”, и че има на свое разположение изключително ерудиран и влиятелен щаб от адвокати, които поддържат нейните интереси. Наименованието й е трибуквено – от имената на нейните босове.

Това е именно групировката, за чиито дела Бойко Борисов демонстративно отказва да отговаря на журналистически въпроси, а Цветан Цветанов се чуди каква ще да е тази абревиатура ТИМ – за футболен отбор ли става дума, що ли…