Реформата в БАН – преструктуриране и автономност

Първият проблем на реформата в БАН е, че се прави под натиска на обстоятелствата – и в зависимост от параметрите на този натиск. Нуждата от радикална реформа в тази институция беше налице от десетилетия, но самата тя се пазеше от реформаторски жестове като дявол от тамян – провиждайки наследеното от социалистическите времена статукво като свое достойнство.  

Че БАН е тромава, прекомерно консервативна институция; че става дума за бюджетно финансиран, но реално независим от държавата бастион, който се занимава с наука някак от само себе си – без грижа за приложимостта на съответните научни достижения; че ефективността на работата в нейните институти далеч не навсякъде е достатъчно висока, за да отговори на равнището на съвременните научни центрове в Европа и по света; че в разните институти гъмжи от мъртви души и от учени, отдавна надхвърлили пенсионната възраст – всичко това беше отдавна известно. Комбинацията от автономност и държавно финансиране – сиреч даване на пари за мизерни заплати при неясна и непроверима отговорност относно ефекта от тези капиталовложения, си каза думата – ефектът беше бюрократизъм, пазене на статуквото и снишаване при всеки дебат за структурата и статуса на българската наука.

Също така отдавна БАН има не фиктивна, а реална автономия – нека припомня, че законът за БАН бе един от първите закони, регламентиращи сектора за наука и образование, гласувани след 10-ти ноември от българския парламент. Въпреки тези благоприятни за своето развитие фактори Академията като се чувстваше уютно в наследения от времето на социализма модел – с цели 69 института, правени някога по принципа: на всеки академик – по институт – и с плътната централизация, изградена по административен принцип, според който академията като цяло може и да се води автономна, но нейните институти са зависими от централното управление – без възможност да разполагат свободно нито със собствеността, нито с бюджетите си, както и да провеждат автономна кадрова политика. Никой не си и помисляше за реформиране на Академията, преди министър Дянков да ореже бюджета на БАН – и преди министър Игнатов да заяви виждането си за българската наука като една по-отворена и комуникативна структура, даваща възможност за пълнокровен обмен между научните институти и университетите – на кадри, на проекти, на идеи.

Порочният модус на планираната реформа се дължи именно на тази рефлексивна реакция спрямо външните „врагове” на академията: министърът на финансиите и този на просветата. Орязват ни парите, те вече не стигат за всички и всичко – и ние едва тогава се сещаме, че институтите са твърде много – и че трябва от шестдесет и няколко да станат примерно четиридесет. Искат да ни „вземат” автономията и да ни прикачат към университетите – и за да отразим тази угроза, тръгваме да правим сами университет –и искаме оставката на просветния министър, защото бил „заблудил” обществеността, че в цивилизования свят наука се прави не по някакви допотопни академии, а в университетите – и това било едва ли не директива на ЕС.

И през ум не ни минава, че подобни директиви ЕС не е давал и няма да дава, тъй като си е наша работа как ще организираме научния си сектор – но сигурно отдавна ни се чудят на ревността, с която браним научните си структури от времето на академик Тодор Павлов, докато съвременният свят влага огромни инвистиции в наука не за да поддържа никому ненужни мегаломански конгломерати, а за да произведе качество на живот – един процес, при който науката и образованието просто няма как да бъдат отделни вселени. Не им минава през ум също така, че министър Игнатов никъде не е искал да ги прикача и асимилира – а просто е предложил институтите да сключат рамкови договори с университетите, което би дало възможност примерно на университетски докторанти и асистенти да работят в колективи, извиршващи специализирана научна работа, а на разните научни светила – да четат лекции и да водят семинари в университетите, споделяйки своя научен опит. Не, казват те – няма ние да отидем при университетите – вместо това сами ще си направим университет.

Подобни рефлексивни мерки трудно могат да бъдат определени като реална реформа – от каквато – и то радикална – БАН се нуждае от много време насам. Нищо ново и различно няма да се случи, ако намалим броя на институтите в Академията, като механично и произволно ги закриваме и ги откриваме отново под формата на причудливи конгломерати, на механично сглобени „обединения” – каквото например е тъй нареченият Институт за литература и изкуства, обединяващ Института за литература, Института по изкуствознание и Центъра по архитектура. Къде ще бъдат пресечните точки на техните интереси – за да заработи този институт като едно цяло; как техните разнородни мисии могат да постигнат синхрон, за да не се получи нещо като орел, рак и щука? Правим университет на БАН – добре, но с какво този университет ще бъде по-различен от близо стотината вече съществуващи; за какво по-точно на Академията й е нужен собствен университет, след като би могла да има възможността за пряк контакт с най-добрите университети в страната? С какъв профил ще бъде този университет – хуманитарен, технически, теоретичен – след като академичните институти покриват на практика всички профили? И изобщо нормално ли е една Академия на науките да планира подобна стъпка, само и само да отрази „атаката” на един министър?

Една реална реформа би изглеждала по много различен начин. Първата стъпка би трябвало да бъде свързана с децентрализация на Академията и повишаване степента на автономност на принадлежащите към нея институти. Същите би трябвало да получат пълна независимост по отношение на формирането на собствени стратегии в научната област, по отношение на разполагането с бюджетното финансиране и ползваната от тях държавна собственост, по отношение на кадровата си политика и всякакви проблеми от административен характер. При подобна свобода ще се създадат възможности за адекватна обвързаност между свършената работа и получаваното за нея възнаграждение – сиреч учените ще бъдат заинтересовани да работят добре – и никой няма да поддържа щат от стотина човека, след като за реалната дейност на института са достатъчни примерно двадесет. При подобна децентрализация ще станат възможни и наистина мащабни съкращения – но не на учени, а на централизирания административен персонал, чиито единадесет дирекции уж обслужват институтите, но реално бюрократизират тяхната работа.

Втората стъпка би трябвало да бъде свързана с цялостно преминаване към проектно финансиране. Става дума за различно разпределение на бюджетните субсидии – не просто на калпак на всеки институт – по колкото трябват за заплати на неговите служители, а в зависимост от това дали този институт работи реално и ефективно или не – дали е способен да планира и договаря проекти, които имат съотвената смисленост и ефективност – и имат потенциала да спечелят нужното финансиране: както от бюджета на МОН, така и от фондовете на ЕС, от други институции или заинтересовани бизнес-корпорации.

При подобна схема качествено работещите институти ще просперират – и техните специалисти ще бъдат заплатени на нивото на реално вложения труд (не чрез фиксирани заплати, а чрез значими проценти от  финансирането на разработваните проекти) – а нежизнеспособните ще отпаднат по естествен път. В същото време – дори и в рамките на един институт – добре платени ще бъдат специалистите, които имат авторитета и потенциала да работят  по значими и солидно финансирани проекти – като това ще бъде мощен фактор за заинтересоваността на всеки учен да даде най-доброто от себе си в научната работа – и особено в нейните иновационни, практически приложими аспекти.  

Третата стъпка би трябвало да бъде отварянето на иститутите – както в международен план, така и към сродни по тематика и интереси звена в образователния сектор. В контекста на глобалния свят би трябвало да свикнем с мисълта, че няма чиста наука, нито пък „чисто” образование – че става дума за обмяна на знания и опит в рамките на един цялостен организъм; че академичното познание няма никаква стойност, ако не бъде приложено и в процеса на обучение на онези млади хора, които са бъдещето на науката, нейната обновяваща енергия, чрез която единствено може да бъде продължено и задълбочено постигнатото от нас. Те трябва да бъдат приобщени към нашите научни търсения и проблеми, трябва да бъдат спечелени за тях – а това може да стане само чрез пряк контакт, чрез пълнокръвна обмяна на опит.  

Няма да се стигне до никаква загуба на академична автономност, ака институтите сключват рамкови договори с университетите и търсят съвместни полета за сподаляне на опит, дейности и интереси; ако научните специалисти провеждат специализирани курсове и семинари по проблеми, които са извън обичайните сфери на обучение; ако специализанти от университетите стажуват в институтите при изпълнението на конкретни научни проекти. В този обмен на знания, опит и отговорности е бъдещето – и ние не можем да го избегнем, не можем да стърчим зад научния си дувар като защитници на една забравена от предишни епохи крепост.