Via Dolorosa BG и страхът

Бях там. Вътре. На 14 декември 1989 снимахме с Атанас Киряков филма „Гореща есен” и вече втори ден бяхме в Народното събрание – тогавашното, старото, непромененото. И видяхме, и чухме всичко отвътре: закъснялата с един час Дража Вълчева, слизаща царствено от мерцедеса и посрещната от вече нажежената не „тълпа”, а огромна група студенти с „Курвооо!”; ескалацията на скандиранията и на действията отвън: „Кой не скача, е ченге!”; резкия тон на Нешка Робева: „Докога ще се правим, че не чуваме нищо и че нищо не става”, след което Петър Младенов излъчи трима парламентьори и „висшите”, начело с него, излязоха „навън”; запъхтяното пристигане на партриарх Максим, поканен по спешност за съвет и евентуална помощ; гнева на Младенов – не: „Да дойдат танковете” - това не чухме – а: „Няма ли свястна техника тук?”, защото му дадоха повреден мегафон;  накрая – повикването и идването на Желю Желев, който с Тренчев и другите наблюдаваше всичко от балкона на Студентския дом.

И Желю Желев предотврати „страшното”. Усмири „тълпата”. Тя не влезе в Светая светих. България остана мирна, революцията – нежна.

Заснехме го в най-близък план. После хиляди пъти го въртяхме. Хиляди пъти – очи, каквито не бях виждал. Объркани и длъжни да решат. Замъглени и провиждащи. Премислящи. Пресмятащи. Искащи. Неможещи. Очи не на победител. Очи на жертва. Страшни в страха си. Няма никога да забравя тези очи. Връщахме ги.  Увеличавахме ги. Вглеждахме се в тях.

Това бяха очите на българската Промяна.

Тя тръгна от страха и остана при него.

В онзи миг Желев можеше да сътвори история. Сигурен съм, че никога преди – докато бе облечен в „дисидентска” роба -  не си го е и помислял. Не го е и искал. Не го е искал и нито един от „тълпата” , а още по-малко от студентите, които също творяха в момента история. Младенов и другите не правеха история. Те си изпълняваха задълженията към статуквото. Не неговото решение да не поведе танковете бе историческо, а решението на Желев да не поведе „тълпата”. Няма значение щеше ли да има танкове. А дали ще се тръгне. Зад обърканите, пресмятащи и уплашени очи стоеше навикът да не се тръгва.

Това беше първородният навик на българската Промяна.

Всички стъпки нататък – митингите, СДС, Кръглата маса и пр. - пак не бяха тръгване, а задължително извървяване на път към ново, вече задължително в нова Европа,  статукво.

Тръгването трябваше да бъде много по-рано. За унгарците и поляците това бяха петдесетте години, за чехите – шетдесетте. За нас бе останала участта на страха. А дори не бяхме окупирани в буквалния, физическия - т. е. унгарския, полския, чешкия - смисъл. Окупацията бе наше вътрешно дело. Много вътрешно. В душите, мислите и помислите, целите, стремежите, надеждите. Бе страх от самите себе си.

Българският „Път на страданието” е такъв, че в него липсва  Голгота. Тя отсъства в мисленето, чувстването, в представите за този път и за бъдещето му.

Дори и да се мержелееше в нечии глави, те правеха сметки как да я избегнат.  Кръстът и тръненият венец се прехвърляха от рамене на рамене и от глава на глава. Щом някой усетеше, че са върху него, убояваше се и ги прехвърляше другиму. Защото те винаги са значели едно – Разпятие.

То е първото  и единственото условие, за да има Възкресение. Това бе разбрал и възприел само Бенковски. И неколцина от апостолите край него. Даже не всичките.  Множеството бе тръгнало по пътя на страданието, надявайки се на възкресение без мъките на разпятието. Не „воскресение из мертвих”, а нов живот като втори епизод от стария.

Вглеждайки се 20 години назад, разбирам, че това са били всеобщите надежди. Вглеждайки се в днешното, разбирам, че такива са те и сега.

Този род надежди се гради върху упованието, че Друг ще свърши всичко,  Друг ще въдвори и възвести новия живот. И върху упованието, че този друг няма да си ти. Страхът да бъдеш ти другият е най-българският страх.

Също: страхът от реалната победа.

Ролята на жертва е удобна, уютна и дори доходна. Жертвата има право да се жалва и оплаква, да я съжаляват, да й помагат. Жертвата има право да получава. Победителят е задължен да дава. Кой българин обича да дава? Нещо повече – кой би се задължил да дава? Победата е задължение. А българин-длъжник звучи по-невъзможно и от евреин-длъжник.

Защото дългът е отговорност.

Ето другият голям, вроден в нас страх – страхът от отговорност. Глупаво звучаща, изхабена от неверни употреби дума, но ... Исус в крайна сметка се опитва да докаже, че може да поеме отговорност за тези хора, за този свят, за всеки човек. Гарантирайки им вяра, гарантира им и цел, т.е. оцеляване.

Нашата промяна нямаше цел.

Защото я нямаше вярата преди.

Остана самото оцеляване.

От 1876 през 1989 до днес не се е променило нищо.

Живеем в страх от самите себе си. Живеем с очакването, че Той ще дойде.

Кой бе, народе?