Рамката на колелото и дръжката на теслата

          Да возиш жени  отпред на колело без рамка е еротична хипербола. Употребяват я всички момчета накъде около пети клас, когато започват ясно да осъзнават половите си белези. Всяка по-късна употреба на игровата фраза е израз или на инфантилност, или на сексуални комплекси. В устата на министър–председателя на европейска държава, за каквато се води България, това на първо място е белег за неадекватност. Неадекватност словесна, поведенческа и политическа.

     Макар да ми е срамно, не искам да съдя Бойко Борисов. Опитвам се да мисля историята с колелото и неговата рамка в един по-широк контекст, от анализа на който могат да се направят много неприятни изводи. Като например този за българската неподготвеност за тежките предизвикателства на демокрацията.

     У нас има много погрешно - домашно, кухненско - разбиране за демокрацията като за „социалнополитически строй”, който осигурява равенство. Равенство и на възможностите, и на реализациите. Всеки може да стане политик, богаташ, музикален идол, герой на сериал или... министър-председател. Трябва само да го пожелае.          

     Още първите демократични избори през 1990 година създадоха у българите усещането, че политик се става много лесно. Че в парламента може да влезе всеки полуграмотен гражданин. И там наистина имаше много хора, които не бяха на мястото си. Това даде право на българският народ да се превърне в милионно множество от потенциални политици.

          Пак в онези години се създаде и друго важно усещане - че всеки може да забогатее. Че за това не се искат никакви особени качества. Че дори не е необходимо да си обезателно мошеник, а просто малко по-хитър и малко по-предприемчив. И това се оказа невярно. Само определени момчета дръпнаха бързо. Толкова бързо, че страната ни след двайсет години преход отново е без средна класа. И живите примери (не всички останаха живи) продължават да наливат масло в огъня на българските илюзии.

     Годините на прехода създадоха у хората и трето интересно усещане - че са статисти и дори главни герои във филми. В екшъни, в трилъри, но най-вече в сериали. Зрителите, сраснати с телевизията (възможно най-пасивната социална позиция), гледаха вече всичко наживо -  революции, войни, любови и дори лежащия в спалнята си с гипсиран крак Бойко Борисов. Телевизията показваше всякакви аналогии на собствения ти живот, живян от някой друг.

     Езиците на културата слязоха до най-ниското махленско ниво. Стана онова, което  фрустрационното българско общество инстинктивно и подсъзнателно е желаело като компенсация за всички видове щети – социални, политически, правораздавателни.  Може да не съм политик (защото в началото не съм поискал!), може да не съм и богат (защото в началото не съм поискал!), но поне имам правото да се огледам в политиците и в богатите. Имам право да искам политиците и богатите да бъдат като мен. Да изглеждат като мен. Да се държат като мен. Да говорят като мен. Да остроумничат с моите остроумия. Всичко това ми създава великата и страшна илюзия, че АЗ СЪМ НА ВЛАСТ.

     Политическият ни живот, който поради подмяна на дневния ред на прехода логично не произведе реална политическа класа, все повече се хлъзгаше към тази опасна зона. Заиграванията на политици, които говореха като „обикновени” хора и с това трупаха рейтинги, без да са формулирали нито една политическа идея, са неизброими – спомнете си само Жорж Ганчев или Царя. И ето, че в края на краищата „обикновеният” човек Бойко Борисов наистина дойде на власт с цялата си обикновеност, без изобщо да му се налага да я отиграва.

     Няма вече сложно изговорени политически идеи, няма политическа витиеватост, няма ораторски орнаментики, няма дебати, диалози и разни такива жанрове, упражнявани от парламентарните хрантутници. Няма обществена пирамида. Няма разни видове власти. Има само Бойко. Бойко е мой човек. Аз съм Той и Той - това съм Аз! За първи път!

     Не знам дали сега сме в Марианската падина на политическите индикации. Но със сигурност политическият език, политическата култура и политическото поведение на сегашния премиер са точно такива, каквито българският народ си ги е поръчал. Каквито ги е сънувал. Това е сбъднатата му политическа мечта. Казват, че народите са заслужили политиците си. В нашия случай българският народ не просто заслужава премиера си. Нещо много повече. Бойко Борисов е истинско и откровено завоевание на българския народ през годините на прехода. Години, в които нито институциите, нито медиите се почувстваха по някакъв начин приобщени към задачата да повишават културата на народа ни, основна част от която е и политическата култура.

     Затова няма на кого да се сърдим, че Бойко се хвали по момчешки колко жени е возил отпред на колелото без рамка. Няма на кого да се сърдим и заради другите му момчешки бели в политиката като отглас от някогашните му бягства от училище. Или пък заради това, че съвсем по момчешки ходи всеки ден да рита топка, вместо да отделя по един час за изучаване на чужди езици. Или пък заради това, че съвсем, съвсем по детински обявява за „приятели” чуждестранни политически лидери, с които е бил на официална среща за половин час. Или пък задето, пак по детински, свиква махленските си приятелчета и обявява, че нападението срещу другата банда се отлага, защото дружинният ръководител или (пази боже!) главатарят на руската махала са го „редактирали”...

     Изключвам възможността политическото поведение на премиера да е проява на синдрома „Питър Пан”, поради публично доказаното му волно детство. В такъв случай той е чисто и просто политическият аналог на българската чалга в най-ниския й вид, от времето на песента за теслата и за нейната дръжка. (Семантичното съвпадение на рамката с дръжката на теслата никак не е случайно. Логично е да се очаква, че при неистовата популярност на премиера каките от музикалната индустрия ще изкарат в най-скоро време песен  за рамката на Бойковото колело, тази блестяща емблема на примитивната еротика и на примитивизма въобще.)

     В заключение: Бойко Борисов не  е виновен. Той е продукт, резултат от важна тенденция в съвременната история на българите – все по-застрашителното обезкултуряване на обществения живот. И икономиката ни е безкултурна, и политиката ни е безкултурна. Без ред, без правила. Без хоризонти и без вертикали. Министър-председателят е събирателен образ на избирателите си.

     Изравняването на избирателя с министър-председателя на базата на общи еротични хиперболи и обща кухненска култура е възможно само в държава, в която реалната власт всъщност е у... Красьо. Явно нашата е точно такава. И дълго ще бъде.