Властта и гражданите да минат на един и същ тротоар

Спас Спасов

"...страхът е бил огромен. И страхът все още продължава да бъде огромен. Аз обаче разчитам на тези граждани, на тези българи, които са се опирали до октопода и които по всякакви начини са били смачквани от този октопод. Нека те да ни помогнат, защото днес България е друга..." Министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов след ареста на Алексей Петров

Инициалите А.П. и прякорът Трактора се появиха в новините още в ранните часове на 10 февруари. Извадени от съобщението на МВР и придружени в медиите с въпросителен знак, че вероятно става дума за Алексей Петров. Всичко останало от първата до последната дума по темата звучеше като цитат. Извън кавичките на официалната информация нямаше нищо освен бекграунд за най-интересния задържан.

В кавичките влязоха дори тигрите и леопардът от двора на братята Дамбовци и историята за голата стриптийзьорка, която скочила от втория етаж при вида на баретите, но за щастие паднала върху крупието на заведението. В безпрецедентната ситуация дори премиерът се видя принуден да признае, че има нужда от време, за да осъзнае как така в преследване на враговете си зад ъгъла държавата е срещнала самата себе си.

И това съвсем не беше единственият абсурд. Като станаха жертва на наследената си и принудителна обездвиженост, медиите се заеха с единствено възможното – да повтарят и да отразяват. Вместо да допълват, да обясняват и да прогнозират.

Тъмни изкушения

Историите за репортерските екипи на големите световни меди, които често пристигат на мястото на събитието преди полицията, са банални. Но припомнянето им в ситуации като тази от 10 февруари е поучително. Ролята на разследващата криминална журналистика е да стига до фактите преди или, хайде, поне заедно с официалното разследване.

Защото не е длъжна да се съобразява с неговите условности. Тя често е дубльор, но най-вече гарант, че онова, което облечените във власт вършат, е логично, правилно и законно и че всичко, което говорят, е истината и само истината. От своя страна тя трябва да създава условия, да стимулира и да гарантира свободата на разследващите журналисти. Първо, защото те добавят стойност към авторитета й. И, второ, защото монополът върху информацията винаги крие тъмни изкушения.

В парадокса "Октопод" обаче медиите само размножиха изненадата на държавата. И също като нея си зададоха въпроса: "И сега, какво?" Защото, колкото и да звучи невероятно, арестът на Алексей Петров и останалите изпразни от смисъл стотици вестникарски страници, още толкова коментари, телевизионни и радиорепортажи от последните години.

Самата държава, цялата й уж строга и стройна система за сигурност, лицата от новините, без които през последните години нямаше новини, та дори и авторитетни компании със сериозен пазарен дял в един-единствен ден се видяха принудени да обясняват, че не са това, което всъщност са били. Или точно обратното.

Една добра и една лоша новина

Каквото и да си говорим сега, историята със задържането на Алексей Петров и последвалите вторични откровения на замесените в нея категорично навеждат на мисълта, че средата, в която свикнахме да живеем "страхливо", е на прага на промяна. Може би драматична. Независимо от явно далечната й развръзка тя носи по-скоро положителен знак, защото необратимо разбива статуквото. Случката обаче има и втори план.

По наследена традиция след зрелищния старт на операцията медиите бяха употребявани единствено в качеството си на рупори. А други на адвокати. Медиите, които упорито твърдяха, че нямат пъпна връв нито с ДАНС, нито с хората от подземието, нито дори със самия Алексей Петров, застанаха в ролята и на пророците (питайки за ареста на Алексей Петров седмица по-рано), и на защитниците, които след това първи разпространяваха алибито му, че той е работил за държавата (това беше пледоарията на бившия съветник в ДАНС пред съда два дни по-късно - бел. ред.). Тези, които само допреди седмица твърдяха, че държавата е мръсна отвътре, сега се оказаха универсални бранители на същото гнусливо усещане.

Но дори и тази история може да бъде поучителна.

Място на трибуната

Два дни поред всички телевизионни канали покриваха новините, свързани със задържането на Трактора, с едни и същи кадри. "Полиция! Ръцете назад! Казах назад! Бавно пристъпвай към мен!... Има ли други в къщата?" Тези реплики бяха чути няколкостотин пъти. Преглежданията на снимките в интернет с налягалите по земята голи стриптийзьорки вероятно са ударили рекорд.

Темата за подготовката и технологията на операцията обаче не получи развитие. Нека оставим настрана коментара, че "монтираната" публичност при задържането на "лоялния гражданин" някак си влиза в конфликт със задължителната презумпция за невинността му. По-важно е друго. Властта в най-конкретните си форми десетилетия не успя или не пожела да се отърси от практиката на контролирано "изпусканата" информация. А това я изправя пред риска да компрометира публичността, която оттук нататък ще й е нужна все повече. За да се отличава от сянката си.

Наследената липса на проактивни медии лиши вътрешния министър от възможността да разполага с обществената енергия на удовлетворените граждани вместо само с овациите на стреснатата публика. Репликата на Борисов "Това е война! Който издържи..." нямаше да завършва с многоточие, ако съществуваше обществената енергия на убедените, че всичко е станало възможно заради прекрачения предел на тяхната нетърпимост и под техния натиск.

А това е важно, защото само така властта и гражданинът получават привилегията да вървят по един и същ тротоар.
 

От: http://dnevnik.bg/