Кръчмата България

Че кабинетът оцеля след седмия вот на недоверие, не е никаква новина. Знаеше се отпреди. Тройната коалиция беше декларирала единството си; опозицията – знаенето, че няма да успее, но и няма да премълчи управленските безобразия. Този вот е последният – след него няма да има друг; като за последно беше и формулиран – за цялостната политика на правителството. Според правилника на НС шест месеца след внасянето на такъв вот не може да бъде внесен друг – а изборите са след по-малко от шест месеца.

И така – БСП ще изпълни заветната си мечта – за пръв път в новата история на България нейно правителство ще завърши мандата си. Сергей Станишев ще постигне това, което Луканов и Жан Виденов не успяха. Може би е уместно да се запитаме на какво се дължи това. На неговите качества? На правителствената програма? На изпълнението на предизборните обещания? На добре стеклите се обстоятелства?

Самият той има определено мнение по този въпрос. Изрече го в залата, която опозицията напусна веднага след вота, като остави мнозинството да се хвали само пред камерите. Причината за неуспеха на вота била липсата на алтернатива, опозицията не била предложила такава. Тайната на стабилността на управляващата коалиция се таяла в ясната програма на трите политически сили да работят заедно в интерес на страната.

Че те работят заедно и в интерес, това е очевидно. Но в свой собствен интерес, не за този на страната ни. Не че и това е прецедент – но пък никога това работене за себе си не е било така оголено, така нагло и безсрамно.

В изтичащите вече две десетилетия от 1989 г. България видя всякакви правителства. Имаше правителство на мафията – това на Беров, в което МВР съветваше гражданите да не излизат по тъмно, защото не можело да гарантира тяхната сигурност, а групировките помпаха мускули в петролната търговия с ембаргова Югославия, превърната в нещо като държавна политика. Имаше правителство на социалната утопия: това на Жан Виденов, което блокира всякакви реформи, отгледа си “Орион” и съсипа банковата система, като нарои кухи банки и кредитни милионери – и като постигна над 500% инфлация и заплати, равняващи се на десетина долара. Имаше правителство на националния банкрут: това на Луканов, което спря плащанията по външния ни дълг и с това обяви фалита на държавата, като пътьом уреди за българите и гладната Луканова зима, в която те се редяха на дълги опашки в пет сутринта, за да се вредят за хляб и кисело мляко. Имаше дори правителство на националното съгласие – това на Димитър Попов, с участието на всички политически сили, скрепено с подписите на Луканов, Желю Желев и Петър Дертлиев под съответната декларация, което остана в историята с възгласа на своя премиер “Не купувайте, братя!” – и с бавенето на топката във ВНС, за да има време БСП да стъпи на краката си, да препере каквото има за препиране от откраднатите от държавната храна пари, да нарои фондации и групировки, които да завъртят партийните капитали.

Вероятно се питате защо призовавам всички тези сенки от миналото, говорейки за сегашната политическа ситуация. Призовавам ги, защото при цялата им разноликост всички тези правителства имаха една единствена обща черта: крепяха се на червени гласове, бяха де факто правителства на БСП. Всички те – до едно – банкрутираха политически предсрочно, ознаменуваха дейността си с управленски провал, който струваше на България скъпо, много скъпо: дълги години на застой, мизерия, сривове и катастрофи, безсрамна демагогия и политически цинизъм, които пропъдиха от страната ни всичко младо и свястно, което би могло да е от полза за нейното бъдеще. Десницата бе на власт само два пъти – първият с правителството на Филип Димитров, което започна реформите, но остана на власт по-малко от две години – и скоро се оказа с вързани ръце поради измяната на ДПС и поради усилията на уж демократичния президент, с чиято благословия и с ценната помощ на Бриго Аспарухов се появи първо понятието “динамично мнозинство”, а сетне и сините мравки, които продадоха честта си заради яслата на групировките. И вторият: с правителството на Иван Костов, което проведе реформите, но тяхната тежест и единичните прецеденти на злоупотреба с власт и корупция обрекоха десницата на политическо несъществуване в бъдещето. Впрочем това правителство бе първото, което си довърши мандата.

Правителството на Сергей Станишев ще бъде второто. Защо? Това е въпросът, който удавеният в собствените му хвалби вот на недоверие остави без отговор. Защо досегашните правителства все пак плащаха политическата цена за своите золуми, а  това ще се изниже през вратата на кръчмата България, без избощо да си плати за гяволъка? Да не би пък случайно да е читаво и да заслужава част от напоителните хвалби, с които се самооблива публично при всеки вот на недоверие?

Не, не е. Поне според мен в цялата двайсетгодишна история на Нова България няма по-дебелоок, дебелокож и нагъл в лъжите си кабинет. Няма и по-корумпирано правителство – с изключение може би само на царското такова. Няма и по-голям провал в основните политически приоритети от постигнатия от него. След като членството на България в Европейския съюз му бе поднесено на тепсия, след като получи в актива си цели двадесет милиарда чужди инвестиции като пряк резултат от това членство, както и възможност за усвояване на милиарди по присъединителните фондове, които можеха наистина да променят страната, то успя да докара нещата дотам, че България да плаща повече пари на ЕС, отколкото усвоява от неговите фондове. Дотам, че срещу неговата корупция и безхаберие да бъдат предприети безпрецедентни безпрецедентни наказателни мерки; дотам, че сме подложени на най-голямото унижение, на което може да бъде изложена една държава – да бъде пряко определяна като най-корумпираната и най-безнадеждната в общността, към която принадлежи. И точно това правителство си тръгва по живо, по здраво – и не само това, но и суче ръкави – и се готви пак да управлява. Защо?

Могат, разбира се, да се намерят много отговори. Първият е, че това правителство бе първото, при което политическият алъш-вериш бе наложен съвсем ачик като основен конструктивен принцип. При другите от кумова срама се размахваха някави идеали и идеологии, тук тези жестове придобиха чисто ритуален характер. Нямаше идеали, нямаше идеологии. Имаше 3-5-8. Във всичко – и в разпределението на постове, и в разразването на баницата, и – особено – в цицането на еврофондовете. В резултат: политическият цинизъм получи четиригодишна легитимация. Прецеденти, които биха предизвикали падането на всяко нормално правителство, вече се отминават без внимание в общия шум на скандалите – като нещо обичайно и в реда на нещата. Примерите са много: Румен Петков и братя Галеви, Браткото и Баткото под шапката на мин. Гагаузов, скандалът Мургина и прочее.

Вторият е, че се разпадна двуполюсният модел и с него – границите между политическите субекти. Коалиция от типа на сегашната: комунистическо-монархическо-етническа, бе невъзможна преди 2001 г. Сега е възможна. И това е голямата заслуга на Симеон ІІ. Впрочем именно съгласието на неговата партия да подкрепи управляващите и при този последен вот, правейки си с това политическо сепуко, беше основната гаранция за неговата безпроблемност. България нямаше да е такава, каквато е, ако последния български цар не беше заменил честта на короната за финикийски знаци.

Третият е, че още от същата 2001 г. дясното изпадна в толкова тежък психологически шок, че от тогава досега си остана взряно в пъпа си и в очакване да се появят отнейде чудодейни обстоятелства, които да дотъркалят властта в краката му. Чудодейни обстоятелства обаче няма. И няма да има. Вместо това има дубльори, които подменят взрените в пъпа си и издърпват електоралното чердже изпод краката им.

Сигурно има и четворти, и пети отговор. Само че те – всички тези отговори – ще обяснят само подробностите, не същността. Всъщност истината за изнизването на това правителство от кръчмата България, без да си е платило сметката, е че кръчмарят го няма. И го няма отдавна: мярна се през зимата на 1996-1997 г. и след това изчезна.

Кръчмарят е фигурата, която дава питиетата, но и търси отговорност чрез предявяване на сметки. Той е националният интегритет, възможен само при съзнанието за общо живеене – но не и при живеене в насипно състояние, не и при загърбване на основните морални ценности, не и при разпиляност на оцеляването всеки за себе си. Може би зааради нявика ни все да чакаме някой друг да ни оправи. Някой друг да даде, някой друг да разпредели, някой да поведе нанякъде. Може би защото своботата ни бе подарена от обстоятелствата, не си я извоювахме сами и не преминахме през страданията, през които преминаха Полша, Чехия и Унгария. Защото нямахме национална Голгота, затова и лидерите на новото се оказаха ситни, дребни като камилчета – както много точно описва този дефицит Боян Обретенов във “Via Dolorosa BG и страхът”. Може би...

Българският кръчмар не предявява сметки. Той носи на пияниците нови питиета. Ако не след Луканов, то поне след Виденов беше ясно какво може да се очаква от БСП. Хората обаче продължиха да си гласуват за червените, сякаш нищо не се е случило, сякаш не са бръкнали до дъното на прокъсания им джоб. И като е така, то тогава ще си сърбат попарата, която са си надробили. Вън пред прага на кръчмата – додето други пируват по кръчмарските маси.