Спорът за миналото

За да може да функционира ефективно, граждански активният човек трябва да е наясно, в какви условия се развива действието – дали настъпваме (и правим еди-какво), или отстъпваме (и правим друго). Ако не сме наясно с контекста, шансовете за успех са минимални, а за орезиляване – максимални.

„Има приливи в делата човешки”, казва поетът Джон Дън и е прав. В средата на 80-те години, например, тръгна приливът на демократизацията на света. Започна се с масовите протести, свалили филипинския диктатор Маркос; и се продължи с аналогичните „нежни революции” в Източна Европа. В продължение на петнадесетина години бяхме убедени, че бъдещето ще носи все повече демокрация – че идва „краят на историята”, когато всички диктаторски режими ще изчезнат от лицето на земята.

Оказа се обаче, че „делата човешки” не са се променили чак толкова в последните няколкостотин години. След прилива дойде отливът. Още в последните месеци на 20-ти век вълната на демокрацията беше спряна, а после обърната в Русия. Последните ручейчета на демократичния прилив, пробили в Грузия (2003), Украина (2004) и Киргизстан (2005) се оказаха слаби и лесни за овладяване.

По същото това време в България започна епохата на реставрацията, в която продължаваме да живеем и днес. Тройната коалиция реализира сериозни успехи в опитите си да върне България в орбитата на Русия и да отдели българите от Европа. Но най-големият успех на Станишевци беше в друга област. Между 2005 и 2009 година комунистите спечелиха дебата за миналото.

Виждаме плодовете на тази победа на всяка крачка. Отдавна не се смята за позор сътрудничеството с ДС – напротив, такива сътрудници безпроблемно управляват цели сектори на обществения живот, а за да станеш съветник на президента обвързаност с ДС е почти задължителен елемент от твоята биография. Трайно място в обществената митология заемат легендите за изобилието от евтини стоки „по времето на бай Тошо” (който дори вече не е бай Тошо, а е Тато), а онези, които не са били родени пък са убедени, че „едно време” на всички са „давали” безплатни карти за море.

„Построихме къщи и вили, купихме си коли, изучихме си децата, два пъти годишно ходихме на почивка и не се лишавахме от нищо” – това е доминиращата идеология сред българския народ. Лъжат, но си вярват. И тази лъжа е адекватно претворявана всеки ден в света на рекламите. Вслушайте се довечера, когато си пуснете телевизора: най-добрите кренвирши, луканки, салами и сирена са били преди 1989 година. Целокупният народ е нагъвал колбаси „Леки” и е благодарил съдбата за щастливия си лек живот.

Нямаше колбаси „Леки”. Беше цяло чудо да намериш какъвто и да е колбас или месо, та да има какво да сготвиш. А като ги намериш, по тях нямаше етикети „Леки”, „Компас” или каквото днес ни лъжат. Нямаше етикети, защото нямаше избор. Намираш – купуваш. Не питаш и не гледаш, защото трябва да се яде. Но предимно нямаше. Затова се снабдявахме от селата – тези от нас, които имахме късмета да имаме живи роднини там. А когато роднините измряха, през 1980-те години настъпи глад.

Баба ми имаше пенсия от 29 лв, моята заплата (с която издържах жена, дете и куче) беше 175 лв. Големите заплати се въртяха между 400 и 500 лв., а един „Трабант” беше 3 000 лв – колкото един „Голф” днес. По едно време 10 години нямаше леща, та леля ми ни пращаше от ГДР.

И така нататък. Това беше истината в една система, изцяло насочена към това, да лиши хората от каквато и да е възможност да имат достойнство. Какво, по дяволите, достойнсто можеш да имаш, след като си обиколил цяла София и не си намерил дамски превръзки за жена си – и почваш да разрязваш чаршафи на лентички, та белким свършат работа? Какво достойнство когато, след като си открил тоалетна хартия купуваш 15 рула (не е ясно, дали пак ще има в близките месеци), нанизваш ги на дълга връв и ги мяташ през рамо, та по-лесно да ги носиш?

Нищо от тази истина обаче не се помни. С помощта на БСП народът успя да си изгради същинска Берлинска стена срещу истината за миналото. А на нея нарисува розовите картинки за благословеното бай-тошово време.

Как стана това? Как така народът прие комунистическата пропаганда без съпротива и си измисли тази розова версия за миналото, което всъщност много добре помни? И какво ни казва всичко това?

Комунистите спечелиха дебата за миналото, тъй като българският народ отказа да проведе този дебат. В съзнанието на обществото напълно отсъстват огромни исторически факти: масовото изтребление без съд след 9 септември 1944 г.; изтреблението на елита на нацията от т.нар. Народен съд; лагерите на смъртта; насилственото преименуване на турците; административните изселвания, които продължиха до 1988 година; масовата дискриминация срещу потомците на елита отпреди 1944 година; убийствата на емигранти; четирите банкрута на държавата; двата опита на Тодор Живков да превърне България от суверенна държава и да я направи 16-та република на СССР.

По нито едно от тези неща не се проведе дебат. Те останаха заровени в миналото и напълно неосмислени. Просто българите обърнаха гърба си на онези неща от националната си биография, които намираха за смущаващи. Скриха се зад дуварите и когато отново излезнаха, спомените им вече бяха оцветени в розово. Потресаващо е, че българите отказаха да осмислят дори конспирацията след Чернобил, която ги направи най-радиоактивния народ в Европа. Дори това убийство, извършено от „Тато” върху народа, не е заклеймено, нито дори – осмислено.

Как стана всичко това е ясно – нямаше дебат и поради това хората възприеха най-удобната версия за миналото, която успешно им пробутаха Станишевци.

Защо стана? Отговорът е: поради дефицит на достойнство. Само онзи, който няма достойнство и не знае, какво е това може да си спомня с умиление времето, когато ликвидирането на достойнството беше главната цел на държавната уредба. Българите пренесоха своята безпомощност, усвоена при социализма, и отвъд 1989-та. При това положение важното е някой да ти „дава” – а не да ти създава условията ти сам да си „даваш”. Ако ти сам си даваш, добиваш достойнство. Ако все ти дават – нямаш достойнство. В най-добрия случай си лакей, а в най-лошия – просяк. Какво достойнство, какви пет лева?

И така се оказа, че поради липсата на достойнство добрата система е тази, която дава – а лошата е онази, в която сам трябва да си даваш. И затова е толкова трудно да се водят разговори от типа „нямаше свобода – има свобода”. Отговорът е: „Тая свобода да не би да мога да я ям?”. Само достойният човек разбира ценността на свободата. За лакея тя няма никакъв смисъл.

Ако бяхме само ние такива – нямаше да е страшно. Все щяхме да се „поевропейчим”, рано или късно, поради простия факт на членство в ЕС. Но дебатът за миналото не е спечелен от комунистите само тук. Погледнете картата на света и ще видите, какво огромно мнозинство са страните, където въпросът с миналото стои по същия начин. Над Европа е надвиснала огромната маса на бившия СССР, където само в Балтийските републики хората не искат да си върнат старото положение (макар напоследък за Латвия да не е много ясно...). Тази зараза е и вътре в Европа, където след българите и унгарците вече са в мнозинството си носталгици за социализма.

Ако Европа можеше да се отбранява – пак нямаше да е страшно. Но отливът на демокрацията се вижда и тук. След 11 септември всички правителства в някаква степен направиха завоя от свободата и правата към сигурността и ограничаването на права. Дори „гражданско общество” е мръсна дума в Брюксел поне от 2005 година (знам, казвали са ми го в очите).

И, разбира се, противниците на демокрацията не закъсняха да нахлуят в така отслабената „крепост Европа”. Когато се разрази финансовата криза отвсякъде изпълзяха всякакви екземпляри, които започнаха да развиват тезата за „края на капитализма”. Правителствата, видите ли, национализирали банките, защото капитализмът бил умрял. Да живее социализъма... И продължават, въпреки че национализация нямаше, а в Америка банките вече върнаха парите, с които държавата им помогна да се стабилизират.

Но дори да нямаше криза, екземплярите пак щяха да изпълзят. Защото онзи, който спечели дебата за миналото винаги ще се пробва да спечели и дебата за бъдещето. Ако социализмът е бил такъв рай, защо да не го направим пак?

Демокрацията е в отсъпление и от това следват доста неща. Например, активните граждани не могат да си правят илюзиите, че могат да разширяват демокрацията. Онова, което днес е възможно е да бъдат пазени острови на свободата – да не бъде всичко потопено от прииждащия авторитаризъм. Да не допускаме тоталното следене. Да не пускаме ГМО-тата на Монсанто да превърнат България в генномодифицирана колониална територия. Да не дадем да ни забранят протести пред парламента. Да започнем да преподаваме тези неща в училищата, та децата поне да имат алтернатива на безобразните неща, които чуват вкъщи. Да настояваме за изясняване на собствеността в медиите.

В целия този сумрак има светлинка. Вижте пак списъка в горния абзац. Всичко, което може да се прави – вече се прави. Както винаги от 1989 г. насам, едно просветено малцинство спасява честта на нацията, която инак няма нищо против да живее в средновековна безпомощност. По всички гореизброени точки отдавна има упорити протести, а властта вече се огъна пред доста от тези искания.

Трудно се стои срещу течението, но достатъчно българи го правят. За да може после, когато течението се обърне, да не се започва от самото дъно.

Блогът Общност на свободните хора - http://www.desnite.eu/