VIA DOLOROSA BG И СРАМЪТ

Беше пак тогава и пак там – дни след 10 ноември в „онова” Народно събрание. Събранието си беше същото, нямаше го само Живков. Журналистите сядаха в пленарната зала на задните редове, имаше постоянно отворена врата за тях – трета по ред, първите две бяха „депутатски” и се заключваха по време на заседанията. (Дисциплина преди демокрацията!)

И както седях в „журналистическите” редове, през „нашата” врата влезе Григор Стоичков – най-дългогодишният министър при тоталитарното управление, сменил различни ведомства. Явно беше закъснял и непуснат през заключените врати. (Дисциплина!) Седна до мен и се заслуша. (Всичко беше случайно. Естествено, че не се познавахме.) Не помня точно кой беше на трибуната, сигурно Младенов или Луканов – т. е. един от „младите” или някой друг от „превратаджиите” (претендентите за това звание тогава бяха 5-6 най-малко). Изведнъж се наведе към мен, но каза повече като на себе си: „Слушай ги, бе, слушай! Съсипаха България, а сега какво говорят”.

Каза го той. Човекът с повече от 20-годишен стаж като министър на същата България. Човекът, уличен в престъпно мълчание за чернобилската зараза, която наистина съсипа България и нейното потомство. Беше искрен. Беше чистосърдечен. Беше симпатичен.

От него се излъчваше свобода. Той нямаше минало. Нямаше отговорност. Нямаше утежнения. Довчерашният управник бе щастлив като освободен роб.

А аз за пръв път в живота си изпитах бездънно чувство на срам. Сякаш земята се отвори и отдолу зейна огромна кофа със срам.

Срамувах се за  него. Срамувах се и за това, че съм от същата порода, от същата раса, от същата народност. Срамувах се за човека въобще. Че е възможно да се стигне дотам. 

Кучето не би могло.

То се ражда свободно, но усещането му на свободата е  чувство за вина пред неговия опитомител, приютител и хранител – човека. Вината е, че кръвта му иска свобода. Но не я може. Затова кучето се ражда с готовност да потисне гласа на кръвта и да заплати хляба си. С покорство. С преданост. С почтеност.

Кучето е служител. Не роб.

Истински роб е само онзи, който живее робски в неробски условия.

В т. нар. робовладелски строй робът е институция. Точно определено социално стъпало с точно определени параметри на труд, бит, семеен, емоционален и интелектуален живот. Между него и владетеля му съществува неписан договор. Владетелят е длъжен да осигури параметрите на роба, робът е длъжен да осигури исканата от владетеля работа. Несъгласните завършват като Спартак. Било е рано за промяна на договора. Рано за промяна на строя.

След него робството е срамота. Срамът засяга и двете страни – този, който владее и този, която позволява да бъде владян.

Единственият, който нарече българското робство „срам” (и то срам по челото!) бе Вазов. След него май никой не посмя да използва тази терминология. Защото Вазов имаше предвид не подчиняването на една обективно непреодолима сила, а примиряването с нея, преклонението, угодничеството, извличането на ползи и блага от робското положение.

Това е „срамът по челото”. (Синилата от бича са за компенсиране, колкото да не е пълен срамът. Гърция, че и Сърбия,  се освободиха относително сами близо половин век преди нас.)

1989 ни завари в един почти пълен пашкул на уюта. Проблясъците и преследването на „клубовете” и сдруженията, на някои по-смели опити за публикации, изказвания по конгресите и събранията на „творческите” съюзи и пр. бяха като синилата от бича – компенсирахме срама, наподобявайки истински тръгналите към свободата. По злочесто орисалата ни ирония наподобявахме най-вече „поробителя” – перестроечния тогава СССР.

И останахме в този омагьосан, неразсечен до днес възел -  що е срам и що е безсрамие.

„Който събира лятно време, той е разумен син. А който спи в жетва, той е син, който докарва срам /Притчи 10:5/”.

В пашкула от уют спяхме напук на жътвеното време „навън”. А то не свърши нито в 1989, нито в 1990. Двадесет години вече е жътвено време. Двадесет години ние продължаваме да си плетем пашкула и да се завиваме в него все по-дълбоко и по-дълбоко.

Онзи образ на Стоичков днес изглежда розов, думите му невинни, поведението му – детински безобидно. Ако трябва да се срамуваме за управляващия ни срам, трябва да потънем не в кофа, а в бездна.

Категорията „срам” умря. Защото е мъртъв критерият за него. Уби го привидното премахване на робството. Срамът заживя на воля – без определения, без норми, без ограничения. Лъщи със златни очилца. Хили се с холивудски зъби. Пъчи се с борчески мускули. Пише статии. Коментира. Напътства. Държи речи. Отчита отчети. Регистрира успехи. Владее върховете. Владее и тинята.

Няма виновни за вчера. Няма виновни за днес. Нито отговорни за утре. Само взаимно сочещи пръсти: „Виж ги, бе, виж ги докъде докараха България”. Пръсти в нищото. Сочещи невиждано безочие.

А по средата челата са все така сведени, полетът на помислите – приземен, мишците – смазани. Останало е само едно желание – да бъде времето друго. Да не е жетва. Да не се иска и чака нищо от нас. Да можем да се вайкаме. Да можем да се обвиняваме един други. Или още по-добре –  Невидимия.

Да плачем с тежки сълзи. Робски сълзи. Пак...

Няма ли край?

И не е ли срамота?