Едно необходимо обяснение или как да пишем на академичните фатмаци тъй, както им се полага

С цялото си величие председателят на БАН академик Съботинов и неговия главен секратар Хаджитодоров акостирали към 16.00 в петък в Института за литература, БАН, който се престраши да организира кръгла маса за готвената от тях реформа. Не дошли по добра воля, а дошли на проверка. Почнали да питат къде са научните работници, които според тях трябвало да стоят по осем часа дневно в мизерните си стаички, в които често са настанени по десетина такива - без столове и бюра, да не говорим за компютри - и да пишат прилежно научните си трудове. (За тяхно оправдание - има академии, които наистина работят така. Тази в Северна Корея например.) След като не намерили полагащите се по месторабота учени, извикали по телефона директорката Рая Кунчева - да пристига веднага с такси, и към час и нещо й набивали канчетата. В крайна сметка задължили всички научни работници да напишат персонални обяснения къде са били и защо ги е нямало на работните им места.

Колегите написаха, написах и аз. Позволявам си да публикувам своето като доказателство за мерките и методите, с които феодалните старчета (да, такива са - точно такива!) си позволяват да тъпчат достойнството на българските учени. И за да послужи като модел - за колегите от другите непокорни институти, които навярно в скоро време ще бъдат посетени от същите хора със същата цел.

ОБЯСНЕНИЕ 

от дфн Едвин Стефанов Сугарев, н.с. І ст. 

относно неговата липса на работното му място в Институт за литература, БАН

на 19.02.2010 г. 

            Уважаеми г-н Съботинов, разрешете да доложа,

            На 19.02.2010 г. бях в собствения си дом, приятно зает с изследване относно архитектурата на стиха в някои стихотворения на Кръстю Пишурката, които възнамерявах да подложа на деструкция, реконструкция, дедукция и други активни мероприятия с цел добиването на сериозен научен текст, който да отговори на новата мисия на Обединените институти по литература, архитектурознание и изкуствознание.

Ще призная, че дълбоко и от сърце съжалявам за тази своя липса, която не ми даде възможност да Ви се представя тъй както следва съгласно Устава на Академията.

            Би било наистина прекрасно всички да сме там – цялата секция по Нова българска литература да тръпне в очакване на Вашето Висшочайше пристигане. Просто виждам сияещите лица на очакващите Ви мои колеги, които неуморно творят своите полезни за държавата трудове, плътно наблъскани в двете ни стаички от по 16 квадрата – и пишат ли, пишат, опрели тефтери о гърбовете на своите възправени колеги. Защото – надявам се, че забелязахте, г-н Съботинов, бюрата са крайно недостатъчни, столовете също, а човекоброят на въпросната секция (23-ма души) и съотношението му към отпуснатата й работна площ позволява нейното едновременно пребиваване в института само в изправено положение. Но можехме, уважаеми г-н Председателю, можехме да Ви срещнем тъй – задъхани в навалицата, запотени и омастилени – и да изслушаме мъдрите Ви напътствени слова относно научния морал и субординацията като такава.

            Аз тъй или иначе съм виноват, защото споделих секционната и институтска  безотговорност и пропуснах както колективно, тъй и индивидуално тази възможност. Причината за това мое опущение се дължи на следното достойно за съжаление събитие, разиграло се няколко дни по-преди: аз, сядайки със съответното си научно достойнство на един институтски стол, се намерих с дирник върху пода сред останките на същия. Понечих моментално да заплатя причинената на Академията щета, но ми биде пояснено, че реално числящите се столове в секцията са само два, останалите са одървоядени подобия и отломки нищожни, артисали след някое поредно бракуване. Сиреч: два стола на двадесет и трима души.

            Тъй като поради глобалната информационна ера и собственото си пренебрежение към академичните традиции съм отвикнал да пиша на ръка, а пък компютрите в наличност (три такива, два от които допотопни) са стационарни, аз мигом съобразих, че на работното си място ще имам възможност да използвам само една десета от работното си време – и провидях в това несправедливост и безотговорност спрямо откърмилата ме Академия. Затуй се оттеглих в личните си покои, седнах пред персоналния си компютър и се отдадох на общественополезен труд.

            Ще призная, че професионалните занимания с Кръстю Пишурка бяха само част от този труд. Нямаше как в този критичен момент да отмина общото дело. Много мислих също върху академичната съдба, академичното бъдеще, академичните душмани и академичната реформа. С душманите е ясно, трябва да се овалят в катран и пера, да се окачат на кол и да се провесят пред Царя Освободител за всенародно поругание. И двамата. И Дянков, и Игнатов. Съдбата и бъдещето са отвлечени и затова имагинерни понятия, но реформата, реформата… Сякаш би могла да се проведе с повече въображение и размах – в съответствие с широката душевност на българския учен. Някак си кротко и предпазливо се тръгва със сливанията, а може, по-иначе може…

            Би могъл например Институтът по оптични материали и технологии да се слее с Института по експериментална патология и паразитология – та по този начин чрез изобретенията на първия учените от втория да наблюдават по-успешно своите паразити. Би могъл Природонаучният музей да бъде инкорпориран с Централното управление на БАН поради естествената близост на същите – като двете се слеят в един общ бестиариум. Би могло към тях да бъде открит и още един музей – от типа на музея на мадам Тюсо, само че вместо восъчни фигури да бъдат показвани пенсионирани феодални старчета, назначени на половин работен ден. Академията би могла да подеме акция за въстановяване на Института по история на БКП (нищо, че същият не е свързан исторически с нас), като за директор бъде назначен сегашният президент Георги Първанов – и като функциите на този институт бъдат свързани с изнасяне на ободряващи лекции за водещите академични кадри на ДС. Бихме могли… но аз се увлякох. Вие по-добре от мен знаете какво още бихме могли.

            Във всеки случай ще призная, че в своята самоотлъчка мислех и за Вас. Да, да, за Вас. Чудех са как да Ви отърва от грижите, неудобствата и нервното напрежение, които Ви носи позицията на старши фатмак на Българската академия на науките. Още не съм решил, но все ще измисля нещо.

            В заключение – признавам се за изцяло виновен и Ви моля да ме накажете сурово – с колкото дни академичен карцер решите, че ми се полагат за простъпката.

Уважително и дори коленопреклонно Ви моля за прошка.

                             И здраве желая, гус’ин председател!

23.02.2010                                         дфн, ефр. Е. Сугарев