Бизнес-партията БСП или за политическата шизофрения

Родната левица станала десница. Както става ясно от правилата и критериите за издигане на кандидати, одобрени от Висшия съвет на столетницата, най-голям процент в нейните листи за национален и европейски парламент ще заемат бизнесмените. С това се раздухва за пореден път тлеещия конфликт в БСП, който обаче от началото на прехода все си тлее и все не избухва: този между червените мобифони и червените бабички.

Червените битуват шизофренно. И всъщност винаги са битували така.  От една страна идеологически са партия на трудещите се и пазят в съкровищницата на политическата си памет традициите от борбите на бедните срещу богатите – в много широк диапазон, развит в по-голямата част от стогодишната история, за която все претендират. Сиреч от времето на ранния и класово неосъзнат социализъм, когато са сиромахомилствали в лозето на Габровски, за да се осъзнаят ленински на Буздлуджа, до времето на “зрелия” социализъм, в което капитализмът беше “прогнил”, а комунизмът, в който парите щяха да изчезнат и щеше да има всекиму според потребностите, трябваше да настъпи някъде към 1980 г. Така поне ни учеха някога в училище – и за да ни стане по-ясно, обясняваха, че гевреците ще бъдат без пари. Оказа се вярно само за дупката на геврека. 

В цялата тази история обаче интересът към финикийските знаци е бил важен аспект от партийния светоглед, а медодът на придобиване на същите – неизменен. Наричали са го “експорприация”, като в ранните времена се е проявявал най-вече като чист хайдутлук, докато по време на народната власт се е масовизирал и е бил поставен на солидна държавна основа. В борбата за всеобщо равенство впрочем винаги се е оказвало, че има по-равни между равните, както уместно отбелязва Оруел в своята “Животинска ферма”.

Забележителни успехи в установяването на такова по-голямо и охолно равенство за отговорните другари са били отбелязани по време на управлението на Тород Живков, когато с пари от каналите за оръжие и наркотици са се плащали безлимитно харчовете на партокрацията. Е, дребни нещица – като коли, апартаменти, котлова храна, покриване на всякакви харчове, компаньонки за братските делегации и прочее такива. Но това, съгласете се, още не е бизнес. Това е само да си живееш като едър бизнесмен с социалистическата иначе държава.

Реален интерес към бизнеса българските комунисти проявяват едва когато става ясно, че комунизма няма да го бъде и че това богоугодно живеене някак си трябва да бъде спасено. Тоест: изправени пред историческите необходимости, те поставят на везните идеалите и богоугодното живеене и решават дилемата в полза на последното. За да бъде съхранено то обаче, трябва политическата власт да си намери нова основа, защото идеологическата такава е рухнала безвъзвратно. Чешат се комунягите по врата, мислят и намират: икономическата ще свърши работа. Маркс за какво иначе се е бъхтал да пише “Капиталът”, додето е преживявал с парите на Енгелс?  Умна е книгата, приложима е, само трябва да се обърне с хастара наобратно: вместо да се борим срещу него, ще си живеем по неговите принципи и ще събираме принадената стойност на цялото обществено битие.

Което обаче изисква партократите да станат капиталисти – или поне да назначат доверени лица за такива. Запретват ръкави и започват сериозна подготовка, за да прескочат трудния етап на първоначалното натрупване на капитала, в което ситуацията е сложна и не се знае кой кого. За няколко години само външните дългове на България нарастват на 12 милиарда долара, част от тези милиарди се изнасят в създадените междувременно “неявни фирми” в омразния капиталистически блок, влагат се в тайни партийни, че и лични сметки. Тръгват да бродят по света финансиите на комунистическите държави, бродят така, както нявга бродеше из Европа призракът на комунизма. С тях вървят и някакви оперени и обиграни стратези, които знаят какво да ги правят. От българска страна – Огнян Дойнов.

В същото време в държавите също кипи трескава работа: подготвят се списъци, разпределят се дейности. Определят се поименно бъдещите капиталисти на България: не от първата партийна линия, разбира се – по-малко известни, но млади и надеждни момчета, разбира се – проверени от съответните органи. И тъй като органите трева не пасат, лансират предимно своите кадри. Всеки получава куфарче с финикийски знаци: предимно от тези, върху които пише “IN GOD WE TRUST”, и на които се мъдри физиономията на Бенджамин Франклин. Заедно със съответните указания, разбира се. И с напомнянето, че бизнесът си е бизнес, но и Партията си е партия – и че тя ще си поиска своето.

Разпределението върви с пълна сила – казва се: не, не протягай ръка към куфарчето, ти си ни нужен като партиен кадър, вие, момчета, вървете в мотел “Божур”, скоро за вашите биципси ще се отвори работа, теб колко пъти съм ти казал, че нямаш място тук, определен си за опозицията, бягай там, внедрявай се, че някой ден ще те направим я министър, я –  дай боже – премиер. Разпределителите пък са едни много, ама много проверени и доверителни другари. Проверени не само от националните, но и от съветските органи. С гаранции и от ДС, и от КГБ, респективно ГРУ. За България – Андрей Луканов.

И след като всичко е разпределено и всички роли са раздадени, почва суматохата, наречена – поне в България – нежна революция. Толкова нежна, колкото е необходимо за сценария. Суматохата се придържа към един основен принцип: миманса не трябва да разбира какво играят и какви ги вършат основните актьори. Затова на него – на миманса – му е нужна друга версия. Лесно е да се каже: от утре ставаме капиталисти – ама е трудно да се осъществи. Защото не е работата само да прескочиш от идеологическата платформа на икономическата такава, важно е да удържиш и политическата власт – кога да я упражняваш пряко, кога – като това не е възможно – чрез подставени политически субекти.

Това комунягите го знаят добре. Първо, защото го пише в генералния сценарий, разработен още в началото на 80-те от братското КГБ, за да замести несбъдналия се комунизъм. Второ, защото научават и от собствен опит какво става, когато случайно изпуснат пусулята: първата работа на кабинета на Филип Димитров е да им вземе Партийния дом заедно с всички останали домове, резиденции и имоти, щото били строени с държавни пари. Трето – защото те се канят да правят не какъв да е капитализъм, а едър, държавен даже. Нямат интерес от някакво си стийхийно дребнособственичество, в което не се знае кой пие и кой плаща. Причината е проста: в реалния капитализъм трябва да се работи и да се умее, а те не обичат това. В държавния капитализъм няма защо: там може просто да се седи на входа и на изхода на държавните предприятия, да се цица от банките чрез жонглиране със заеми и инфлация, и от джобовете на данъкоплатците чрез държавни поръчки.

Тъй че на назначените бизнесмени им се дава старт, но партията не изоставя и политическия рубеж: там също трябват усилия. Трябва например омерзеното от петдесет години социализъм мнозинство от българите да се омерзи от новото време – и да ги припознае отново като свои спасители. Как става това? За това е нужен дълъг омерзителен период, наречен преход. Официално той се води като преход от тоталитаризъм към демокрация, неофициално пък е преход от партокрация към олигархия. Колкото по-дълъг, толкова по-добре. Колкото по-омерзителен – също.

Методите за омерзение са стратегически подбрани. Първо: неколкократно форсиране на инфлацията – с няколко цели едновременно. Първо: привържениците на демокрацията да видят дебелия край на същата – като унищоожаването на спестяванията им се комбинира със стресови ефекти от рода нагладната Луканова зима. Второ – кредитите на нашите бизнесмени, обърнати във валута и имоти, да се обезценят до жълти стотинки. Трето: и момчетата от “Магурата” да намажат нещо, зер те са ударния отряд на Партията, нейното биещо сърце, тъй да се каже. На този фронт също кипи трескава дейност:  момчетата от мотел “Божур” и тези от “Магурата” формират бригади, бригадите формират групировки, групировките се маскират първо като охранителни фирми, сетне като застрахователни дружества. Те са ситото, което отсява зърното от плявата – сиреч лицензираните от БСП бизнесмени от случайно появилите се. Тръгнал си нещо дюкян, работилница, кафене да отваряш? Къде се намираш ти, бе? Бой с бухалките, та да ти дойде ума в главата. И четвърто: псевдо- демократични медии, които огласяват всичко това в неистов врясък, от който могат да се разберат единствено думите “И едните, и другите са маскари”.

Естествено целия този хаос се пише на гърба на демокрацията и работи политически за овреме прекръстилите се комуняги. Казвахме ли ви ний, че демокрацията е лошо нещо – питат те. Имаше ли ред преди нея, имаше ли работа, киселото мляко струваше ли двайсет стотинки? И с все по-големия хаос все повече хора вярват. По-бедните и по-старите особено. Като две трети от живота ти е минал под комунистическия каскет, как да си признаеш сетне, че си бил такъв идиот, че да търпиш всичко това? По-добре да припознаеш миналото като по-добро от настоящето. Особеното ако последното те кара сам да избираш и сам да вземаш решения, вместо тези главоболни дейности да ги върши някой друг вместо теб.

Естествено, тази политически говореща партия няма нищо общо с мутри, групировки и всякакъв род бизнес. Тя както и преди сто години, така и сега, се бори за бедните, слабите и онеправданите, бори се против хаоса и за общото благо, бори се за държавата. Така шизофренията се превръща в битие за БСП и бива неотклонно следвана през целия преход. Публичната й идеология, както и нейните послания, нямат нищо общо с реалните й политически стратегии и интереси, с функцията й като изразител на интересите на едрия и набъбващ чрез изсмукване на държавата капитализъм. Нещо като двуликия Янус – който обаче показва на хората само едното си лице.

Този шизофренен спектакъл се играе толкова вдъхновено, че сегиз-тогиз някой от участниците като че ли почва да вярва в собственото си публично говорене, заобичва от все сърце бедните си братя и основава поредната нова комунистическа партия, нова левица или там каквото е. Ако заболяването е автентично, такива фигури по принцип се маргинализират. Най-често обаче то просто се имитира при вътрешнопартийни борби – или с цел да бъдат “спасени” гласовете на разочарованите червени бабички, които при все по-очевадното нагушване на любимата си партия има опасност да си останат в къщи.

С течение на времето обаче автентичния пролетарски електорат на БСП намалява поради измиране на същия. Като модерни леви нейните лидери модернизират жестовете си и политическото си говорене: вместо бодряшко катерене по сокаците на Буздлуджа яхват Харли Дейвидсън, а вместо партизански припеви и “Ален мак самотен нейде” спретват техно-купон. Най-сериозният им жест обаче е именно по отношение на бизнеса, отначало срамежливо, а сетне все по-настойчиво в листите и структурите им се появяват все по-едри бизнесмени, а партийните вождове вече не се колебаят да си хортуват публично с олигарсите, да ги правят кога явни, кога тайни съветници, да им поверяват водачество на партийни листи при избори. Няма лошо – червените бабички и без това са почти измрели, а тези, дето са останали, отдавна са доказали, че са способни да преглътнат всичко. Тъй де – те цял Орион преглътнаха, та един Гергов ли ще им се опъне.

Подобна еманципация върви и на външнополитическото поприще, макар че там нещата са по-сложни и по-объркани. Старият навик да получаваме я нефт, я друга някоя суровина от братския СССР, да го препродаваме и тъй да скърпваме финансовите дупки, зейнали от абсрудната индустриализация, като се отплащаме с една гола дружба от векове за векове, пропадна още в началото на прехода. В един много напрегнат момент Луканов ходи в Москва да иска милиард – отпратиха го без милиард и със съвет да се оправя сам. Пратокрацията се почувства осиротяла, потъгува за приличие и пренастрои въжделенията си на западен лад. След като повикаха по улиците “НАТО вън от Югославия” и обмениха клетви за вярност с Милошевич, лидерите й изведнъж се оказаха привърженици на атлантическия пакт, че и на цивилизована Европа на това отгоре.

Присъединиха се и зачакаха със стра рефлекс благини от новата си вечна дружба – сиреч от новото политбюро в Брюксел да ни дават пари за присъединяване и интеграция, а ние пък да ги усвояваме както си знаем. Оказа се обаче, че оттам не само дават пари, но и ги наблюдават – и бият през пръстите за всяко бъркане в меда. Поради което еврооптимизма на БСП скоропостижно изстина, а лидерите й заговориха за двойните стандарти на Брюксел – и обърнаха очи пак към Москва – там междувременно другарите от КГБ (пардон - ФСБ) бяха овладели нещата, на държавното кормило бяха застанали отговорни фигури, кризата пък подрони гнилия капитализъм и надеждата в светлото комунистическо бъдеще пак възсия.

Естествено, това няма отношение към традиционни добрите отношения между БСП и българския бизнес. Столетницата като че винаги е била за капитализъм, но не за стихиен и див, както някои диваци между българите си го представяха, а за държавно регулиран такъв. Широко скроени са бившите комуняги, всичко могат да допуснат – и олигархия да има дори, само че с ред, контрол и планиране – а не Сульо и Пульо да ми става олигарх. Понеже преходът е завършен, всичко това може да се каже вече и в прав текст, гласно и публично. Решението за най-голяма бизнес-квота в червените листи е точно това казване.

Планът с кодови имена “перестройка” и “нежна революция” е изпълнен – партокрацията е станала олигархия, начело на държавата стоят синовете на някогашното политбюро. И освен всичко никой не може да отрече, че БСП държи и на семейните ценности, по-специално на приемствеността между поколенията.

Особено когато става дума за властта.