ЛЮБЕН ГОЦЕВ – РЕКВИЕМ ЗА ЕДНО СТАРО ПЛАШИЛО

"А сега разотивайте се по домовете си!"

Желю Желев

И те послушно се разотидоха. Така Гоцевци, Гоцета, Съсели, трактори и целия останал ДеСарски Абвер си останаха там, където си бяха и където са и до сега.

Тия дни тоя Десарски Абвер празнува рожден ден на Любен Гоцев. Това звучи така прилично, почти мило. Те отпиват винце, замезват и когато говорят за по-специални неща шушукат. Рожденикът приема комплименти с усмивчица, издаваща удоволствие от успешен живот.

 Казват, че той е Кръстникът. Парите са раздадени на когото трябва, а тълпите са усмирени. Не казвам «пролетариата», а тълпите, които днес ръмжат в коментарите по форумите. За да направи успешна тая трансформация, Кръстникът трябва да знае каква е разликата между двете понятия: пролетариата е партийното, а тълпата е истинското понятие.

В България биографичният  жанр е почти неизвестен, или по-точно неизвестен за последните 50-60 години. И как ще е известен, когато всички сме били равни – написваш една биография, да кажем биография на България,  и тя важи за всички. Тук и там във външната преса намираш неща, които пишат и друга биография на България. Хю Кенет Хил, бившият посланик на САЩ в страната например пише: «В 1982 България живееше под диктатурата на Тодор Живков, чийто режим можеше единствено да бъде определен като сталинистки. Държавна Сигурност следеше и контролираше почти всичко в България. Западните дипломати имаха малко контакти с българските официални лица и почти никакви с обикновените българи, които бяха напълно наплашени да стоят далече от нас. Дипломатите от социалистическия блок се събираха отделно и се радваха на услугите на българското правителство.»

Дотук нищо ново, просто история. Просто комунизъм, както просто фашизъм.

Дипломатът продължава: «Една от конфликтните точки в отношенията между САЩ и България беше, че ние имахме информация за нелегалната търговия на българското правителство с наркотици между Средния Изток и Западна Европа, в същото време и с контрабанда на оръжие чрез неговата организация Държавна Сигурност. Посланик Бари беше получил разрешение от Вашингтон да представи на българите обвиненията заедно с доказателствата, които имахме. Той се срещна първо със заместник-министъра на външните работи Любен Гоцев, който говореше свободно английски... След доста разгорещен диалог работата стигна до Тодор Живков, с който по-късно посланикът говори един час, и който отрече всички обвинения.»

Преди да се разпределят по куфарчетата, парите трябва да се изкарат, нали така? След това трябва да се натрупат на едно място, където ДеСарите ги носят от всякъде.  От там Кръстникът раздава по списък – на тебе за това, на тебе за онова. Ако някой се увлече да гради своя империя, понеже разбогатял много, Кръстникът напомпва малко олово в омекналото му тяло: «Ние им дадохме парите, но те се увлякоха!...» Същото става и с ония, които се увличат да си отварят много устата – затваря им я перманентно.

В 1984, преди да бъде отзован като първи съветник към американското посолство в София (по-късно той се връща отново на работа в България ), Кенет Хил се среща отново с Любен Гоцев в германското посолство и последния го пита: «Е, господин посланик, кажете ми сега, преди да напуснете България, какво мислите за нас?»  (ДеСарът  е любопитен,  просто от патриотичен гъдел). «Господин министър – казва Кенет Хил, дайте свобода на българите. Те обичат страната си и не може да живеят като пленници в нея.»

Да държиш цяла една страна като пленник е талант, московски талант. Един от талантите е Кръстникът, енигматичния генерал, плашилото,  тоест Любен Гоцев. Гоцев на миналото и сегашния Гоцев. В България човек може да се обърка от толкова много  Гоцевци.  Едно старо плашило и едно  ново, сегашно Гоце, на което така му се иска да е талант, а не е, особено сега, когато изритаха  пролетариата от сметките си като мръсно коте, и те  виждат  само тълпа - да я люшкаш накъдето си искаш. Той дори не знае и бъкел английски  или поне френски но,  казано поетично, се надува  като мехур с гной, който все някой ще изстиска, иначе боли и се вижда отдалече като цирей на носа.

България на пленници – такава я знаят в чужбина, такава я знаят от историята й.  От тая България се срамуват и българите.