Депутатската миграция и парламентарната етика

Четири месеца преди края на този – е, нека си го кажем направо – срамен парламент, в Комисията по парламентарна етика се бил появил нов документ: Етичен кодекс на българския депутат. Председателят на комисията Тодор Батилов и сам не вярва, че кодекса ще бъде гласуван до края на мандата. Можем само да гадаем тогава какви са неговите функции – може би тези на своеобразен апостроф спрямо очевадната безнравственост в рамките на почти изтеклия вече мандат? Или гротесков символ на забравената отдавна добра воля депутатите, като представители на народа – конституционния суверен на властта, да бъдат най-достойните измежду българските граждани?

            Основната и привличаща веднага вниманието точка в кодекса е феодалното им закрепостяване към издигналите ги партии. Ако тя бъде приета, избраният за народен представител няма да има право да напуска партията или коалицията, с която е влязъл в Народното събрание, както и да образува нова или да преминава в друга партия.

            Текстът изглежда справедлив – тъй като слага емберго върху политическите предателства, конюнктурното номадство на депутатите и роенето на парламентарни групи и партии, за които никой от избирателите не е гласувал. Само че тази справедливост е привидна, тъй като въвежда в етичния кодекс тоталитарната вяра в партийната правота, най-точно формулирана от поета Христо Радевски спрямо БКП: „Аз знам, аз вярвам, че си права, /когато съгрешиш дори!”

Няма отговор на въпроса какво следва да направи народния избраник, когато партията му провежда политика, която драматично се различава от  предизборните й обещания, с които и в името на които са избрани нейните парламентаристи. От подобно закрепостяване излиза, че депутатът трябва да постави партийната повеля над собствените си морални и етични принципи – и да гласува решения, които влизат в разрез с волята на собствените му избиратели. При това проблемът е не само етичен, но и юридически – тъй като според Конституцията народния представител носи отговорност именно пред избирателите, а не пред партията, която го е издигнала.

            Може да се възрази, че никой не пречи на отделния депутат да гласува по съвест, оставайки си в парламентарната група на партията, която е издигнала неговата кандидатура. Само дето на практика не става така. Натискът да се гласува според партийните решения е достатъчно мощен, за да изправи конкретния народен представител (или група такива) пред необходимостта да избере: или да следва партийната дисциплина и да гласува според партийните изисквания – независимо от това какво му диктува съвестта – или да следва именно съвестта си, като напусне парламентарната група. Ако се опита просто да гласува по съвест, най-често самата парламентарна група недвусмислено му показва вратата, след като изчерпи всички средства за партиен натиск.

            Може да се посочи и много конкретен пример в рамките на този парламент. Текстът е стратегически прицелен – в отцепниците от НДСВ и създадената от тях БНД. Това, което се премълчава обаче, е простия факт, че не само тези, но и всички депутати от царската партия бяха избрани чрез стопроцентова предизборна лъжа. НДСВ претендираше да бъде алтернатива на евентуално бъдещо управление на БСП – и поради разцеплението на СДС и очевидната безпреспективност на традиционната десница, много избиратели се хванаха на въдицата: на това се дължеше впрочем и необичайно високия брой депутатски места за царистите в новия парламент – след един несполучлив по общо мнение управленски мандат.

            След което НДСВ се коалира именно с БСП – въпреки всички уверения в противното. Тогава основното оправдание беше, че това се прави зарази приемането на България в ЕС – с презимпцията, че евентуални нови избори биха провалили този основен за страната ни външнополитически приоритет. След като той беше постигнат обаче, НДСВ продължи участието си в същата тази коалиция.

Нещо повече – продължи да седи на държавната трапези и след като стана очевидно, че тъкмо тази коалиция дискредитира и проваля същото това членство в ЕС, в името на което царската партия направи уж голямата политическа жертва да участва заедно с БСП във властта. И когато част от царските депутати плахо напомниха за ангажиментите си пред избирателите и за това, че продължаването на участието в корумпираното управление на тройната коалиция лишава НДСВ от всякакво политическо бъдеще, те бяха в буквалния смисъл на думата напъдени – при това персонално от Симеон ІІ.

Ако обсъждания сега етичен кодекс важеше тогава, те щяха да имат една единствена алтернатива – да се подчинят на царската воля и да вкарат морала си в схемата 3-5-8 – или да напуснат парламента – което щеше да позволи на НДСВ да продължи неморалната си политика без всякакви загуби.

            Етичният проблем, който създава миграционното депутатство, е – разбира се – доста по-сложен. Най-малкото защото има и примери, при които партията следва политиката, която е обещала на избирателите, само че тя не отърва на част от нейните депутати – и те напускат парламентарната й група, провалят нейното правителство, формират нова партия. Класически в това отношение е казусът с тъй наречените „сини мравки” в парламентарната група на СДС през 1992 г.

Тъй че може би точка, която да изключва политическите миграции, все пак трябва да има в един бъдещ етичен кодекс на българския парламент. Само че с една добавка: да има морален кодекс и за партииите, не само за техните депутати. И превантивния казус да важи само за партии, които следват политиката, обещана на техните избиратели. Защото самата политика има смисъл само доколкото работи в тяхна полза. В противен случай се превръща в политическо позорище.

В това, на което сме свидетели днес.