Зенитен залп по къртица

Ескалиращият конфликт между президента и правителството (респективно подкрепящото го мнозинство) е нещо повече от поредна "свада между институциите". В случващото се има по-дълбок смисъл, не само заради прозиращите важни интереси и намерения на участниците.

За сетен път получаваме възможност да извлечем поуки относно писаните и неписаните правила на българската демокрация (които би трябвало да приличат на тези, прилагани в "истинските"), вкл. относно необходимите санкции за тези, които съзнателно и користно ги нарушават.

Няма да припомням хрониката на събитията, ще отбележа само оценките, от които изхождам. Първо, поведението на президента Първанов е безусловно укоримо. Може да се спори дали стореното от него представлява нарушение на буквата на конституцията, но без съмнение е непочтено, погазва елементарни правила на взаимоотношения между институциите и заслужава адекватен отговор, особено като се имат предвид мотивите му.

Второ, министър Дянков отиде на тази среща неподготвен, а липсата на политически опит му попречи да реагира адекватно на клопката. Не е нужно да знаеш какво точно кроят Първанов и екипът му – достатъчно е с една кратка декларация да оспориш съдържанието на атаката и нейната очевидна предварителна организация, отклоняваща се от обявената цел на срещата.

Трето, постъпката на президента не е спонтанна реакция на набеден "немлад милиардер", а част от подготвен политически план с по-далечни цели. Четвърто, реакцията на пряко засегнатите – правителството на управляващата партия и премиера – е също неособено адекватна. Със стартирането на процедурата за "импийчмънт" ГЕРБ все едно насочва зенитен комплекс за залп по риеща под земята къртица.

Първанов заслужава съответна реакция

Нещо повече, тъй като съм убеден, че това бе голям гаф, то можеше да се превърне в повод и изходна точка за поредица от действия, които да доведат до справедливо разплащане със стопанина на "Дондуков" 2 за всички вреди, които нанесе на държавата ни през последните осем и половина години. Процедурата за "импийчмънт" и въобще прякото ангажиране на парламента в ответната реакция обаче е погрешно решение. Ето няколко аргумента.

Първо, тази инициатива няма да доведе до практически резултати. Причината не е в аритметичното съотношение на силите в парламента или в Конституционния съд, а в слабостта на аргументите. През отминалите години от дейността на президента е имало далеч по-основателни причини да се иска неговото отстраняване, въпреки че политическите условия са били по-неблагоприятни.

Постъпката на Първанов е неправилна и непочтена, но няма как да бъде квалифицирана като нарушение на конституцията с такава тежест, че да доведе до отстраняване. Оставяме настрана факта, че дори да допуснем успех на "импийчмънта", мандатът ще бъде довършен от вицепрезидента Марин с всички видими и невидими последици от това.

Второ, при очевидните изгледи за неуспех на процедурата какви политически цели биха могли да бъдат постигнати? Тук също е ясно, че ролята на парламента като острие на атаката е влизане в задънена улица. Максималното, което може да бъде постигнато, е някакво политическо решение, взето с мнозинство.

С какво би помогнала една политическа декларация на Народното събрание, осъждаща президента, за неутрализиране на истинските последици от поведението му и на неговите замисли? С нищо. Напротив, Първанов ще постигне това, което иска - да бъде въвлечен в политически дебат, какъвто сам се въздържа да инициира. Ще му бъде даден още един повод да говори надълго и нашироко за провала на реформите, за грешките на правителството, ще припомня стари и нови истории и от

от изгодна позиция, без да носи пряка отговорност за нищо

Трето, силните инструменти срещу действията на президента и нелегитимните му замисли са изцяло в арсенала на изпълнителната власт. Какъв може да е адекватният отговор, ако приемем, че действията на президента надхвърлят драстично правомощията му и са насочени към други цели, неприемливи не само за опонентите му, а дори и за някои от днешните му съюзници? (БСП би трябвало да си даде сметка, че реализирането на личния проект на Първанов минава, ако не през политическата й смърт, то със сигурност през маргинализирането й.)

Отговорът трябва да даде правителството и той не е някакво специално измислено отмъщение срещу Първанов, а решително продължаване на започнатата операция срещу организираната престъпност и връзките й с най-високите етажи на властта.

Трябва да се отчита, че рязкото активизиране на "Дондуков" 2 неслучайно съвпадна с изразени намерения от правителството и лично от Дянков за разкриване на тайните мрежи на мръсните пари и мръсната власт в България. Заплахите на Първанов за изваждане на "икономическите досиета на прехода" и за разкриване "кой какви банки има" бяха превантивни мерки срещу подобна насока на борбата с българската мафия.

Ако има воля и се опре на обществената подкрепа, правителството има достатъчно ресурси да хвърли светлина върху редица тъмни ниши на прехода - развитие, което вероятно силно безпокои президента. Причините за това безпокойство далеч не се ограничават с миналото, с петродоларите на Саддам и с президентските спонсори (живи и мъртви). Не по-малко важно е, че някой трябва да финансира реализирането на фактически стартиралия личен проект на Първанов (многобройните срещи в страната за обсъждане на визията по Стратегия "2020"). Президентът има очевидното намерение

да финансира този първи етап от проекта си с парите на данъкоплатците

както впрочем го направи през пролетта и лятото на 2006 г. Но по-нататък ще има нужда от много по-големи инвестиции и тяхното обезпечаване сигурно е в ход.

Верният отговор е не само в конкретни мерки, взети от конкретни институции на изпълнителната власт. Парламентът също може да бъде полезен, но не като конвент, а ако вземе нужните законодателни решения, които ограничават безконтролността на някои центрове на власт.

Например може ли държавният глава да харчи на практика единствено по свое усмотрение отпускания му бюджет без никаква оценка за целесъобразност? Нужен е и дебат, който да доведе до практически резултати, по писаните и неписаните норми на взаимоотношенията между институциите. Той също може да тръгне от Народното събрание, но трябва да продължи в обществото.

В края на краищата едно от най-неприятните неща за къртицата е да я извадиш на светло.

*Авторът е доцент по публична администрация в СУ "Св. Климент Охридски"
 

От: http://dnevnik.bg/