Президент за цял живот

От днес до края на седмицата ще публикувам на блога си няколко материала от поредицата за президента Първанов, излязла в бр.2 от 2008 на спряното сп. ВМ. Коментарите нса още по-актуални, отколкото преди 2 години. Първият е от проф. Евгений Дайнов.

                                                                            Калин Манолов

В края на 2007 г. известният депутат от БСП Татяна Дончева публично обвини президента на републиката и бивш лидер на нейната партия Георги Първанов, че „работи за въвеждането на Путинов модел на власт”. В страната отново припламна поутихналият дебат относно намеренията на Путинова Русия относно България, а седмици по-късно английският вестник „Гардиан” публикува фундаментална статия, според която „путинизмът” е стока, която доста лесно може да бъде изнасяна от Русия към страни с крехка демократична традиция. България е един от очевидните пазари за тази експортна стока на Кремъл.
Позитивен герой в очите на своите симпатизанти, безобидно скучен за останалите, но крайно опасен за националната сигурност според своите критици, Георги Първанов продължава да е енигма в българската политика. Дори най-активните в политически смисъл граждани не могат да кажат нищо определено нито за неговите минали действия (и за резултатите от тях), нито за евентуалните му бъдещи намерения, а посочват единствено благотворителната му инициатива „Българската коледа”.

Путинизатор?

Условията,които направиха Путин божество в Русия, не са налице в България. Общественото недоволство от управлението не формира искане за отказ от демокрацията, а за отговорност на управлението, т.е. за повече демокрация. Вярно е, че както Путин, така и българският президент живее в подозрителен медиен комфорт. Често се е оказвало невъзможно човек да публикува критична към Първанов статия. И все пак резистентността на българските медии е доста по-голяма от тази на руските и тяхното пълно отдаване на президента не изглежда възможно.
По-лошо стои въпросът с онзи синтез между организирана престъпност и репресивни органи на държавата, който формира основата на „путинизма” в Русия. Подобен синтез в България донякъде също е налице, а Първанов не е направил нито едно изказване по тази тема. Това събужда силни подозрения за „путинизация” (в българските условия синтезът държава-мафия е очевидно свързан с целите и с интересите на Кремъл), и подхранва слуховете за съюз между президента, МВР и тайните служби, целящ упражняването на власт и след края на последния му управленски мандат.
Макар да апелира за разширяване на властта на президентската институция, Първанов иска прекалено малко няма как да стане лост на някаква провеждана от самия него „путинизация”. Ако се опита, срещу него ще застанат достатъчно мощни (по Конституция) политически фактори, като правителството, парламентът и дори бившата му партия БСП, както и не по-малко мощни (по народна подкрепа) фигури, като Бойко Борисов например.

Съюзник на Кремъл?

До 2001 г. Първанов оглавяваше партия, изрично създадена да бъде инструмент на руската външна политика. След като за първи път бе избран за президен изглеждаше, че напълно и автентично е преодолял предишните си анти-западни и про-руски позиции. Мнението му за Русия съвпадаше с позицията на западния свят. „Сигурността в европейското пространство е немислима без демократична, прозрачна и активна Русия”, пише той например в статия в списанието на Социалистическия интернационал Socialist Affairs в средата на 2002 г.
Проблемите започнаха, когато става ясно, че Русия няма никакво намерение да се превръща в западна страна, а напротив, под ръководството на Владимир Путин решително тръгва назад, към авторитаризъм вътре и агресивност вън от своите граници. Не след дълго Кремъл обявява „Запада” за свой „хилядолетен противник”, а не – за модел на подражание.
Първанов не намира в себе си сили да отрони и една критична дума по повод разрушаването на демокрацията в Русия. Той избира най-лесния в тактически план – и най-рисков от стратегическа гледна точка – подход: да се приеме Русия такава, каквато е. На пресконференция с американския президент Джордж Буш в София през юни 2007 г., Първанов втрещява своя гост със следното геостратегическо разсъждение, формулирано като скрита заплаха: „Българите не приемат да избират между приятелството си със САЩ и приятелството си с Русия. Българите могат да поддържат приятелски отношения и с едната, и с другата страна. Така, както съм приятел с Джордж и с Владимир, така и ние бихме могли да поддържаме в рамките на нашата евроатлантическа ориентация... добри отношения с всички...” и т.н.
Москва е обявила НАТО за враг. България е член на НАТО. Не е възможно в тази ситуация да се говори за еднакво приятелски отношения и с Вашингтон, и с Москва. Подобна позиция е или израз на детинско неразбиране на геополитическите реалности, или е тежка стратегическа грешка.
Отказът на Първанов да споделя критични спрямо Русия позиции се превръща в остър вътрешнополитически проблем в началото на 2007 г., когато на международна конференция за сигурността в Мюнхен Путин обвинява Запада и САЩ в намеса във вътрешните работи на Русия, в подготовка на война и в намерение да обкръжи страната му с военни бази, разположени включително в България. Два месеца преди това висш руски дипломат пренебрежително окачествява България като „Троянски кон на Русия в средите на ЕС”. Българският президент категорично отказа да обсъжда поведението на Русия спрямо Запада и спрямо България.

Лидер на западна страна?

Първанов наистина отстоява вплетеността на България в западния свят, с което не нарушава националния консенсус. Но неговата аргументация е доста по-мъглява и неубедителна от случаите, в които подкрепя руски позиции.
Той не успява да стигне до разбирането, че при евроатлантическата интеграция става дума не само за приоритети и стратегически цели, а за екзистенциален избор на ново „Аз”. Първанов не е направил този скок в собствената си глава и затова е много по-наясно какви би искал да са отношенията с Русия, отколкото – със САЩ, чиято роля в България според него е американският бизнес да инвестира в руските енергийни проекти на българска територия.
Съобразявайки своите позиции с тези на Русия, пред руски медии Първанов свежда смисъла от българското членство в НАТО до „предизвикателствата от разрастващия се тероризъм, нелегалния трафик на оръжия за масово унищожаване”. Извинява членството на България в ЕС с... глобализацията. И заключава, че всъщност членството на България в ЕС е в полза на отношенията с Русия: „несъмнено ще разкрие нови перспективи и пред българо-руското сътрудничество след присъединяването на България към ЕС”.
В обръщения към националната публика президентът описва като стратегическа цел на българското членство в ЕС „утвърждаването на националната идентичност в условията на европейското ни членство”. Това, според него, е и най-важното за България в идните години.
Георги Първанов не е схванал цивилизационната същност на избора на България за интеграция в ЕС и НАТО и демонстрира неразбиране на тяхната същност и цели. Това прави неговите ангажименти към тази интеграция в най-добрия случай, анемични, колебливи и крехки, а неговата роля на лидер на западна страна – крайно неубедителна.

А что потом?

Напоследък българското общество произвежда гъмжило от догадки относно политическото бъдеще на Георги Първанов. Факт е, че Първанов е първият български президент, който успя да придобие реална самостоятелна власт спрямо парламента и правителството. Това му дава възможност да влезе в ролята на някакъв народен закрилник против произвола на политиците, както и на разумен коректив на техните крайности.
Следвайки примера на своя колега Путин, Първанов отрано предупреждава, че няма намерение да изчезне от политическия хоризонт: „Когато се каже президентът”, разяснява той на десетки журналисти на 16.04.2007 г. при представянето на своя екип за втория мандат, „това означава ангажимент за цял живот”. Как обаче би изглеждало изпълнението на този ангажимент след края на мандата му?
Първанов отрича, че има намерение да оглавява нова партия. Не желае да бъде премиер, тъй като „там те затрупва лавина от ежедневни, не казвам дребни проблеми, на които моята натура по-трудно реагира”. Искрено се забавлява, когато го запитат иска ли да се върне на депутатските банки в Народното събрание. Това, което иска е, да остане на видна позиция на политическата арена. Каква би могла да бъде тя – това само донякъде разбираме от неговите публични обяснения по темата.
През април 2007 г. Първанов даде заявка,че иска да сближи гражданското общество с партийната политика. Как ще изглежда това на практика, не е ясно – освен намерението да се опира на авторитетните кметове. Ако има предвид опитът на ляво ориентирани интелектуалци начело с издателя Иван Гранитски да дадат от името на президента подкрепа на различни кметове по време на миналогодишната кампания за местни избори, то резултатите са плачевни. Ако пък се опита да ползва кметовете за своя политическа опора, Първанов скоро ще разбере, че успешните български кметове са виртуозни политически тактици и няма да допуснат да ги идентифицират само с един отделно взет политик, та бил и той първият български президент, изкарал два мандата.
Трудно е да се види какво следва след този фал-старт, след като Сакскобургготски и Бойко Борисов вече изчерпаха и другата възможна формула „гражданско-политическо формирование/ движение” чрез НДСВ и ГЕРБ. Освен ако не е замислил нещо толкова безобразно, в стил „Путин”, че то изобщо да не се вписва в политиката, която той самият дефинира като „игра на разумния, на възможния ход”.

Блогът на Калин Манолов - http://kalin-manolov.blog.co.uk/