СТАЛИН С ФРЕНСКИ ПАРФЮМ

В следвоенната история на сталинизма в Европа  няма по-забавен период от еволюцията на френския комунизъм. Френският интелектуален елит не само имитира сталинските идеологични догми, но ги идолизира до такава степен, че да се пренебрегне Партията дори и по най-незначителния начин е нещо равностойно ни повече, ни по-малко на «предателство на надеждите на цялото прогресивно човечество».

След Втората Световна война Франция е разнебитена страна на политически кръстопът, в която единствено комунистите, обожаващи Червената армия и Сталин, са демонстрирали своя триумф и убеждение, че в следващите няколко години френската компартия ще вземе властта. В 1945 тази партия е най-силната политическа организация в страната. По време на съпротивата наистина много работници се включват в комунистическата партия с убеждението, че победа над Германия ще доведе до революция във Франция. Те обаче са останали буквално със зяпнали уста и немалка доза отвращение, когато генералния секретар на френската компартия Морис Торес след връщането си във Франция от Русия, ги призовава към увеличаване на производството и – ако можете да повярвате – към създаването на силна френска армия.

Ако вие, читателю, сте объркан от тоя завой в живота на френските комунисти, то това ви е простено. В края на краищата, кой в България е знаел какво става в ония следвоенни години в Западна Европа, когато руския ботуш стъпва яко на врата на българите и външния свят престава да съществува? Морис Торес всъщност е най-известния дезертьор от френската армия в 1939 година, душевно отдаден на сталинизма, във Франция «син на народа» и едва ли не пролетарския Исус Христос. В Москва обаче същия този пролетарски Христос е искал разрешение от Георги Димитров за едно обикновено интервю с журналист, което му е отказано безапелационно като на най-обикновен чиновник.

Досега би трябвало да се запитате как такъв дезертьор се завръща във Франция? Много просто – със своите недвусмислени амбиции за власт  в следвоенна Франция, в 1944 година генерал Де Гол отива в Москва за среща със Сталин. Там двамата постигат разбирателство, според което Сталин иска от Де Гол да създаде силна френска икономика и армия. Това всъщност е в интерес на СССР, тъй като войната продължава  и той има нужда от силни западни съюзници, особено от американците. От друга страна Сталин познава антиамериканските настроения на Де Гол и се надява, че един ден те ще  му влезат в полза. Между другото, той убеждава генерала да върне Морис Торес във Франция, без да го съди за дезертьорство. Ето така другарят Морис Торес, изпълнявайки нарежданията на Сталин,  след връщането си полива със студен душ очакванията на френските работници за революция.

 В типичния си стил на изпечен гангстер Сталин прави и нещо друго -  той им пробутва идеята за обединение със Социалистическата партия.  Идеята, известна като Троянския кон, се пробутва на всички компартии, които трябва да търсят  обединение с други организации и партии и впоследствие да бъдат напълно неутрализирани.  Тази идея е огласена за първит път от класическия сталински бандит на Коминтерна Георги Димитров. Схемата е лесно разпознаваема и в България, и в Германия,  и в други страни.

За политически ветерани като социалиста Леон Блум обаче, спомените от испанската гражданска война са прекалено живи, когато испанската компартия се опитва да погълне социалистическата партия, както и някои профсъюзи, в името на единството на работническата класа. Троянският кон на Димитров не минава.

Нов удар върху  неоспоримостта и чистотата на сталинизма  идва и от неочаквана страна – в опитите си да привлече и огромния брой завръщащи се от Германия  ветерани и военопленници, френските комунисти откриват с изненада, че те всички са потресени от грабежите, изнасилванията и убийствата в съветската зона на окупирана Германия. Комунистическите водачи в Париж са бесни: «Не трябва да се позволява нито една лоша дума срещу Червената армия!» - заявява Андре Марти на масов митинг. Всеки, който атакува  «войниците на славната Червена армия, която спаси цивилизования свят» е обявен за «хитлеристки мошеник».

Най-голямото унижение за френските комунисти обаче идва в 1947 година, когато на тайна международна  среща в Полша Сталин обръща буквално на 180 градуса посоката на своята политика и безцеремонно им заявява: «Няма никакво значение дали комунистите са на власт или не. Тяхната единствена цел трябва да бъде да се разруши капиталистическата икономика и да се води борба срещу икономическата помощ от Съединените щати.»

Водачът на делегацията Жак Дюкло остава със зяпнала уста – съвсем неотдавна на  неговите комунисти  беше наредено да «увеличават производството и да помагат за създаването на силна френска армия»! Дюкло още не е разбрал, че в тесен кръг Сталин презира френските комунисти и ги счита за празни бърборковци. Но той, както и неговата партия,  не е разбрал и нещо много по-важно – че Сталин най-цинично  използва тяхното, както и на всяка друга компартия, преклонение пред него единствено в полза на Съветския съюз. Америка вече е предложила на Европа (включително и на България) плана Маршал за икономическо възстановяване, на което Сталин с нищо не може да излезе, и затова с безцеремонен тон хули френските комунисти, че още не са поели пътя на революционна борба.

В динамиката на ония години се случва и нещо, което и досега се счита като най-голямото предизвикателство за идолизацията на Сталинизма сред западноевропейските  компартии и за ужасите на Сталинизма изобщо. Това е процеса на Виктор Кравченко в Париж. Без всякакво преувеличение, това е най-известното и сензационно събитие за цялото следвоенно десетилетие.

Кой е Кравченко? Чистокръвен съветски комунист, произхождащ от старо болшевишко семейство и убеден член на комунистическата партия от 1929. Като инженер в района на Дон обаче той е неизбежно и свидетел на масовия глад на украинското селячество по време на сталинската колективизация (Холодомор) и неговото отвращение от това масово унищожение на селското население го отчуждава от съветския режим. По време на войната той е капитан в Червената армия, преди да бъде включен като специалист в съветската търговска делегация в САЩ.

Не се безпокойте, драги читателю, че нищо не знаете за топлите връзки на Сталин с Америка – не е в неговата подла натура да ви обяснява как многобройните му специалисти са миткали редовно по цяла Америка да купуват всичко необходимо за съветската промишленост. Още по-малко неговата пропагандна машина е имала намерение  да ви информира с какво възхищение хората в САЩ са оценявали войната на Анкъл Джо (Джозеф  Сталин) срещу Хитлер. В тая помощ са включени и огромните доставки на храни, които са поддържали живота на съветската военно-политиченска върхушка през цялото време на войната – една «малка» подробност за страна, прегазена буквално за три месеца от немците и лишена напълно от селскостопанската й база. Остава на вашето въображение да си представите какво е яло останалото население.

И както обикновено се случва, някой винаги изплюва истината: в 1944 Кравченко напуска огромната съветска делегация и иска политическо убежище в САЩ. От тоя момент нататък той живее под псевдоним в пълните със съветски агенти Съединени щати. Дори двамата му сина от американската му съпруга,  Андрю и Антони, в продължение на десетки години не знаят кой е баща им, макар че той се среща с тях, без да им казва кой е. В САЩ Кравченко издава книгата «Аз избрах свободата», станала най-известната публикация в следвоенното десетилетие и първото описание на очевидец на сталинската колективизация, унищожението на кулаците, глада в Украйна и описание на съветските трудови лагери. В 1947 книгата е   жесток и болезнен шамар за Сталин и сензация за целия свят.

Какво мислите, че прави френската компартия? Тя разобличава книгата и особено идеята, че в Съветския съюз има трудови лагери. Днешният читател не може да си представи, че в ония години е било възможно да се скрие напълно от очите на външния свят цяла една държава, дори и голяма колкото Съветска Русия. Сталин е знаел прекрасно това и цинично го е използвал както за масовите си операции срещу самото население на Съветския съюз, така и за какъвто и да е опит да  се погледне от чужденец живота в страната на строящия се комунизъм.

Във Франция книгата има феноменален успех и получава наградата Сент Бьоф. Почти веднага Сталин организира международния комунизъм за злепоставяне на Кравченко: на 13 ноември 1947 френското Les Lettres Franceises пуска първия залп с публикуването на злобна статия срещу автора от някой си Сим Томас, следвана от други, в които Кравченко е представен като алкохолик и непоправим лъжец. Кравченко, който тогава живее в САЩ, научава за тия развития и дава под съд Сим Томас, самия вестник и неговия директор.

На 24 януари 1949 процесът започва с огромна тълпа журналисти, публика и много полиция. Още в самото начало се вижда, че процесът придобива огромно значение във Франция и в целия свят. Защитата се опитва да обърне делото в своя полза като фокусира вниманието си върху характера на Кравченко, но не успява и  то си остава такова, каквото е било желанието на Кравченко – съд срещу СССР и сталинизма.

Les Lettres Francaises и неговите адвокати се обръщат към Съветския съюз за свидетели и НКВД събира група индивиди, които трябва да очернят Кравченко. Най-уязвимия от тия свидетели е първата му жена, чийто баща е бивш офицер от Бялата армия, в тоя момент в затворнически лагер – един типичен Сталински приом за изнудване. Защитата на вестника опитва да разиграва картата на френския патриотизъм срещу беглеца-Кравченко, а следователно и военен дезертьор. Неговият адвокат обаче контрира  със случая на Морис Торес и неговото дезертьорство в 1939, като завършва саркастично: «Да покажем малко уважение към този велик френски политик!», последван от подигравателния смях на цялата зала.

Защитата показва  пред съда дълъг списък от известни свидетели – политици, комунисти, писатели, но така и не показва автора на статията Сим Томас, който се оказва, че е измислен, а истинския автор е един от редакторите на финансирания от Сталин  Tribune de Nacions.

Кошмарно-трагична за публиката е появата на свидетелската скамейка на Зинаида Горлова, бившата жена на Кравченко. Сталинското НКВД я изпраща в Париж придружена от жена-охранител, която я съпровожда буквално навсякъде. С монотонен глас, издаващ прекалено много репетиции, тя изброява как Кравченко я е бил, как в ярост чупел чинии и я накарал насила да абортира, че той е лъжец, женкар и пияница. Адвокатът на Кравченко няма нужда от много усилия да я притисне до стената: тя казва че не знае нищо за глада в Украйна, че баща й не е бил в Бялата Гвардия и че е починал. Да отговаря на въпроси, които за нея не са били предварително режисирани, е прекалено голямо усилие и тя едва не припада. Самият Кравченко започва да я разпитва за подробности, но тя механично продължава да дава същите заучени отговори.

В следващите няколко дни тя видимо се променя: изглежда отслабнала, с пожълтяло лице и вторачен поглед. Кравченко я съжалява, знаейки, че от това как ще изиграе нейната роля зависи нейния и живота на семейството й. «Тя не е дошла тук доброволно» - обръща се той към залата. Той й обещава да се грижи за нея до края на живота й тук, на Запад, «но тя трябва да каже как е дошла тук».

Залата е напрегната  като опъната струна. Горлова припада преди да намери кърпичка в чантата си. До нея седи безчувствено жената-охранител. Още преди съдът да се върне след обявената почивка, Горлова спешно е откарана на летище Орли, откъдето с военен самолет  я връщат в Съветския съюз.

Свидетелите на Кравченко са почти изцяло останали на Запад след войната хора, изпитали сталинизма на плещите си, но най-важния му свидетел идва от Швеция. Това е госпожа Маргарет Бубер-Нойман, вдовица на водача на Германската Компартия Хайнц Нойман. С идването на власт на Хитлер двамата бягат в сталинския СССР, но са пратени в трудов лагер, обвинени в «идеологически отклонения». Маргарет оживява след сталинската лагерна месомелачка, но сталинизма й изиграва един особено долен трик: в 1940 след подписването на пакта Молотов-Рибентроп тя и други немски комунисти е предадена на нацистите, където преживява още пет години в лагера Равенсбрук, тоя път успявайки да избяга при американците точно преди идването на Червената армия. Детайлите, които тя представя, режат като бръснач, зад които се крие нейната невероятна издръжливост и кураж.

Кравченко печели делото. В Съветския съюз пресата заявява, че случаят Кравченко «се е провалил пред истината на съветската позиция». Новината за процеса стига и до затворническия лагер в Куйбишев, където е и Солженицин.

В объркана следвоенна Франция дебатите на процеса пораждат вълна от циничен сарказъм сред хората, които повече не се страхуват да критикуват открито комунистите. Съветският съюз престава да е «работническия рай».

Само месец след процеса анти-сталинистката левица организира  в Сорбона конференция на тема «Война и диктатура» - нещо немислимо само две години преди това.