Есе за Георги Марков (Дядо Йорго и дядо Йоцо)

На една от лавиците на Нюйоркската библиотека в раздела книги на български език видях книгата “Пиесите на Георги Марков”, която ми напомни, че посвещението на първата ми книга, ”Семената на Страха” в работен вариант бе поставено риторично под формата на въпрос: ”На Георги Марков - знае ли някой кой и защо го уби?” Написах книгата преди бягството си от страната и преди падането на Живковия режим. След това, информацията за случая “Скитник” заля пресата, но какво от това? Ако на първата част на въпроса “кой”, не е известно само името, то на втората част,”защо”,отговорите могат да бъдат повече от един. И ако някога някой успее да отговори на въпроса “кой”, т.е. да посочи физическия убиец, това веднага води до втората част на въпроса: ”защо?”. Макар че на двата въпроса липсва конкретност, противопоставям се на мнението на хората, които казват: ”Всичко се знае и защо трябва да знем физическия убиец, след като е ясно кой може да бъде моралния убиец!”. Бих желал само отговорът на “защо” да излиза от архивите за оформянето на решението за физическото ликвидиране на писателя, ако това все още е възможно да се стори.

            “Защо”,това е повече от ясно!

Не сам разследващ журналист и нямам вкус към следователство, това ще направи някой вещ  в професията си следовател и дано това стане някога (искаше ми да напиша думата “скоро”) за да можем да си върнем обратно ценностите, които бяха погребани от неговите убийци. “Убийте “Скитник”” липсва в Нюйоркската библиотеката. Дарителите на литература на български език са обезкуражени от надписа “Не приемаме временно книги - дарения”, стоящ месеци наред, а славянския й отдел, включващ и България, бе закрит миналата година. Една утешителна новина дойде от Флорида. Колежът й “Атлантик” бе включил в миналогодишната си програма “Интелектуалци на обществото”, клас за дисертанти на темата “Политиците в посткомунизма”. Главната тема е и изместена силно към дисидентските движения и темите са посветени на “Солидарност”, Вацлав Хавел,

Чеслав Милош. Липсва България, но дисертантът Джеф Нол предлага единственото име, което знае: Георги Марков и единствената му книга, преведена и издадена в Америка от бостонското издателство Хотон Мифлин Харкорт, “Истината, която убиваше!”. Ръководната роля по темата поема дисертантката от Ямайка Надя Джонсън – и за да плува по-добре в български води, тя привлича в триото дисертанта от български произход, Мартин Маринос / по-настоящем г-н Маринос е преподавател в  щатския университет на Флорида “Атлантик” и колежа “Броуард”/.

            Аз съм извън пределите на страната и горните ми мисли бяха породени както от предговора на “Пиесите”, много повече от самите му пиеси. В началото на моето изгнание, в Рим, прочетох на български първия том на “Задгранични Репортажи”, а почти 20 години по-късно, библиотеката на консулството в Ню Йорк, ми предложи втория том. С това можех да кажа, че познавам творчеството на Георги Марков и да изкажа моето мнение, че “Жените на Варшава” е една от най-хубавите новели на социалистическия реализъм. Бях попаднал в числото на онези негови читатели, които му бяха задавали въпроса  как бе сътворил тая чудесна история! И много преди да си задам на черновата на моята първа книга въпроса:”Кой и защо уби Г.Марков?”, когато четях новелата, с много тъга се питах: ”Защо авторът уби дядо Йорго? Защо?”. Но това бе години, преди авторът да напише “Задгранични Репортажи” и аз не знаех, че главният герой, наречен от него Павел, бе разказъл нему историята си. В разказа си “Павел” не споменаваше името на стареца, ала кръщението му от писателя като дядо Йорго не оставя у мене ни най-малко съмнение, че бе мислил върху поетиката и на двете имена.

В един друг връх на българската белетристика, ”Дядо Йоцо гледа”, Иван Вазов дава мелодичност на повествованието и сила на героя с това “йо” и правейки кратко пътешествие в българското творчество, намирам ”Балканджи Йово”, спомням си и Васил Дечов и неговото ”гльодай” от родопския диалект все още ми звучи като ехо от ония години, когато обикалях Чепеларе и земите около него. Несъмнено това “йо/ьо” дава мелодичност на творбите, които споменавам. ”Ц”- то, следващо “йо”-то в “Дядо Йоцо гледа” идва да подсили образа на стареца, седнал на скалите в очакване на локомотивната свирка и щом писъка й стигне до слуха му, устата му навръзва във верига “ц”-то, което в нашия език изразява почуда, удивление за да покаже възторга си от една нова, освободена България, докато “р”-то на дядо Йорго приляга на овчарската му професия: проточеното “р” в езика ни води до друга асоциация – тая на пастирят, вкарващ стадото в правия път. Но това вече е променена България.

Макар и чисто лично, това алегорично сравнение допринася много за силата на двата образа от една и съща България, но в различни времена. При Иван Вазов дори и името на героя е дошло наготово. Много персонажи в литературата имат протоптипи в релния живот. Така е и с дядо Йоцо, и с дядо Йорго. Но е трябвало чувствителните рецептори на твореца да доловят истинското и да добавят красотата на искърското дефиле, любовта, с която дядо Йоцо гали и опипва копчетата на шинела на българския войник, точността, с която сяда на скала посрещне новата железница и светът на дядо Йорго, дивната и необитавана библейска Странджа, торбичката, от която всяка вечер вади билката  и я подава на любимките си от стадото. Смъртта като финал и при двамата писатели, е различна.

Дядо Йоцо и героите на Вазов от “Епопея на забравените” умират с вяра и като саможертва. Дядо Йорго и повечето от героите от пиесите на Георги Марков умират безмислено.

           Прибавям към мелодичното “йо”и козаря Йоно от новелата “Козелът” на Йордан Радичков от “Скални Рисунки”.

           Пред писателя Георги Марков не е стояла дилемата да убие или остави главния си герой: действителната случка, по която е изградил новелата си, му я е предложила наготово и колкото моята читателска съвест да тъжи и се бунтува срещу тоя неочакван край, няма по-силна развръзка, предложена от самия живот. В противен случай, авторът би сложил епитаф: ”В дълбока старост почина гроят на социалистическия труд, Дядо Йорго!” И т.н.

           Приемам с резерви коментара на писателя, че развръзката на историята е безмлъвен протест срещу всички съвременни режими и философии. Дядо Йорго и неговата любов към овцете му, говорят за нравствения облик на човек, който обича професията си. Почти няма данни за стареца преди срещата му с Павел, освен няколко думи за краткия му семеен живот и няколко изречения за постиженията му в професията и никакво развитие като характер. Не зная нищо за идеологическата насоченост на Георги Марков, но все ми се струва, че в своята младост той бе вярвал в социализма и бе продължил да вярва до края на своя живот и по-скоро това бе неговият протест, втъкан в тоя на неговия герой дядо Йорго. Животът и неговото отражение, литературата е пълен с примери, когато една личност, надарена най-малко с природна интелигентност, при което и да е общество, прави равносметката на своя живот. Понякога дори не само веднаж.

         И нека да отида при един друг герой на Георги Марков, описан от него много пестеливо и чийто живот завърши “достойно” с епитафа: ”Социализъма се оказа едно недоносче и аз си отивам  от него с кърпени чорапи!” Разбирам мълчанието на интелигенцията като опит да забрави  тая личност, която олицетворяваше колективния срам на нацията. Аз се връщам към нея, защото тоя, който бе сял страх у поданниците си по врема на цялото си управление, разказваше / в “Задгранични репортажи”/ на  компанията около себе си за страха, който изпитвал, когато бягали с друг нелегален из някакво дере. И за страха в края на живота му, който лъхаше от екраните, когато го показваха след неговото сваляне.

С голяма сила тоя образ ме препраща към вторич ми въпрос: ”Защо?” Дали само куражът да нахвърлиш няколко щрихи от ограничен брой срещи бяха достатъчни да изпратиш “червения “ чадър или цялото творчество на Марков, дадоха право на диктатора да дръпне спусъка; еднолична или колективна бе присъдата на писателя, по какъв закон за защита на държавата се издаваше смъртна присъда на български творец? За да намеря отговор на това “защо” отивам за малко в оная част от интелигенцията, която с право потърси истината: разследващите журналисти, но стигна до задънена улица: един генерал /Вл. Тодоров/ е осъден за унищожването досието на пистеля! От тук нататък пътят на дезинформацията е лесен,а за това бившите комунисти са специалисти “пар екселанс”. В “Кръстника и силните” на Светослава Тадаръкова, в едно интервю подполковник Димитър Иванов, бивш началник на небезизвестното Шесто твърди , че и двете жертви на чадъра, Марков и Костов, са били свързани с ДС и са били осъдени като предатели! Във “Войната на шпионите”, авторката Алексения Димитрова дава изобилна информация  от архивите от двете страни на барикадата. Някъде в текста  тя споменава за някой си полковник Марин Петков, който споменава, че”Г.Марков минал на двойна игра с колегите от английските специални служби.”

         Възможно ли е един от най-талантливите ни писатели по него време да е бил двоен агент? Възможно ли е въобще да е имал нещо общо с ченгетата? Моята писателска съвест се бунтува и казва: ”Не!” Може би Скотланд Ярд, ако Англия има закон да разсекретява документи след определен период, ще даде някаква светлина по въпроса! За мене отговора се крие в една от главите на втория том на “Задгранични Репортажи” – “Избор на позиция”. Писателят дава четрите категории писатели в условията тогава и сам слага себе си в четвъртата. Цитирам автора, звучи ми Оруеловски: ”Коя тема е най-силна в царството на неправдата?

Отговорът е - темата за правдата. Коя тема е най-силна в републиката на робството? Отговорът е – темата на свободата. Коя тема е най-важна в обществото на лъжата и лицемерието? Отговорът е – истината. Коя тема е най-значителна в страна, където новата власт е дошла в името на по-добър и щастлив живот, а вместо това е предложила по-мизерен и по-отвратителен обществен строй? Отговорът е – темата на погребаните идеали.”

       Образът на Първия, даден ни от Георги Марков, няколкото им срещи и подбрани за целта изявления на Първия, свързани с националната ни култура, представляват един интерсен литературен колаж. И не мога да устоя на изкушението да не добавя някои мои импресии за да го направя още по - привлекателен.

        Подслушан разговор между Т.Живков и Г.Марков, записан от секретните служби на оня свят:

        Г.М. -Добре дошъл, др.Т. Живков! - и гледайки го в краката, продължава: -Ама ти си по чорапи и то кърпени! Защо закъсня толкова ?

        Т.Ж.. / преодолявайки първоначалното си стъписване / - Трябваше да довърша мемоарите си, Георги! Но защо баш тебе избраха да ме посрещнеш? Нямаше ли някой свободен от моята дружинка? Както и да е, казвай сега, тука осведомени ли сте за това , което става долу ?

         Г.М. - Чакай, не бързай, я си свали първо чорапите, миришат, та не се трае! Не те ли изкъпаха, преди да те изпратят?

          Т.Ж.. - Много ти се е отпуснал езика, Георги, многооо! Ако знаеш колко много съжалявах, че те допуснахме до архивите! И те бях предупредил!

          Г.М. - Кога , др. Живков?

          Т.Ж.. - Ами там, в “Задочни репортажи”! Ти го споменаваш!

          Г.М. / зарадван / - А, значи чел си ме!

          Т.Ж.. - И още как ! Нали затова ти пратих чадъра, да не те намокри дъжда! Там,  в Англия, времето все кишаво! Казваш,че съм ви заплашил по доста милиционерски маниер, оприличаваш ме на  неособено интелигентен диктатор и по нататък говориш за някакви интелектуални духове /ударението е на “у”/. Ами ти не знаеш, Георги, че Гьоринг казвал: ”Когато ми говорят за инелектуалност,се ловя за пистолета!” А ние къде по фино ви го казвахме! И знаеш ли каква завист ме обзе, бе мойто момче, как не можа да прехвърлиш от устата на Боян / Българанов / в моята уста това за Спарта и Атила? Защо ме подцени толкос? Че аз ги надиграх всичките! И защо окачи въжето на дядо Йорго, Георги? Така ли трябваше да завърши тоя беден човечец, след като му дадохме всичко, целия тоя пущинак-змиярник,стада,само мляко и сирене да яде и никой не му диреше сметка колко изял, колко изпил, и герой на социалистическия труд го направихме, че хранеше и онова безпартийно геоложче безотчетно.

            Г.М. - А кой донесе чадъра...

            Т.Ж.. / вече се е окопитил напълно, на Чаушеску са изнесли няколко панахиди /-А, втори път да си пъхаш носа дето не ти е работа, няма да ти се случи, Георги, няма! И твоя приятел, Ст. Цанев, дето си въобразява, че оня, дето му показвал с пръст в кои чекмеджета се крие тая тайна, мога да ти кажа, че тия чекмеджета я ги има, я ги няма, а на следователя може и пръста да е изсъхнал и да не може да показва вече.”

            А долу, на гроба му, три бабички изнасят помен. Едната донякъде прилича на сестрата, дето го е гледала и кърпила чорапци, другата, отдалече наподобява на адвокатката му / но дори и да е тя, тя си вършеше работа, а обвинението, слаба ракия, шльокзвица /, и третата не се разпознава, но и тя е с алена забрадка.

            Едната казва:”Абе тия чорапи дето ги плетат от нова прежда и после ги кърпят!Един чифт ми дадоха за сувенир и се умирисаха! Не са обувани, Бога ми, а като че ли са носени от човек, който цял живот не си е мил краката !” Втората казва: ”И моите се вмирисаха. Изпрах ги, пак се умирисаха, потретих - все същото.” Третата кима мълчаливо, но не остава назад и все пак, добавя: “Дали да не спрем цеха за кърпени чорапи?”  

            Не зная дали преписките преписах вярно и дали тия женици бяха с червени забрадки, но едното ми око бе станало “Убийствено Червено”, по него време бях прочел интервюто на полковник  Д. Иванов, как Тодор Живков “елегантно” разказвал за последната разрешена нощ на Лев Главинчев и Мирчо Спасов да се налудуват незаконно по време на народните съдилища.

            Към колажа много добре приляга и разговора на Т.Живков с кувейтския посланник от книгата на Киряк Цонев “Лица от големита портрети”, темата е идеи и пари, баща и син, над мене само Бог, ала продължавайки така, може да се върна към главата ”При др.Милко Балев”от книгата на Станимир Въгленов “Свалят Правителството” и да се разхлипам.

            Четейки книгите на раследващите журналисти, намирам ги зловещо продължение на “Задгранични репортажи”и чувам от космоса това хубаво “ьо” в “Дельо Войвода” от гърлото на Ваня Балканска, отдолу все още се разнася смрадтта на кърпените чорапи!

1-ви Март, 2009