ОМРАЗАТА

Препрочитайки за кой ли път Чоран, вниманието ми бе привлечено от неговите мисли за омразата. Чоран казва, че омразата е „двигател на историята”. „Омразата – твърди той – е тази, която задвижва нещата на този свят, която не позволява Историята да закрее. Премахнете омразата и ще се лишите от   с ъ б и т и я”. Споделеното от този неподражаем като стил и мисъл автор, на чието трайно черногледство по отношение на света и човешката природа трудно може да се възрази, предизвиква много, наистина много размисъл. Написаното за омразата ще провокира съгласията и несъгласията на философи и писатели, на историци и психолози, на всички, които не са престанали да търсят истината за човека. И не може да бъде другояче, тъй като човешкото сърце е способно и на много омраза. Ако не беше така, нямаше да ги има войните, инквизицията, деспотизмът, фашизмът и комунизмът... Нямаше да ги има религиозният фундаментализъм, национализмът  и тероризмът, които няма да си отидат и  през това столетие... Списъкът е твърде дълъг. Започнал го е още Каин, както пише пак Чоран. И едва ли някога ще бъде завършен, за съжаление. Защото това е  ч о в е к ъ т. По-точно – и това е той, кривото дърво, от което е направен, както го твърди Кант. Разбира се, човекът  е „мислеща тръстика”, „битие на път”, съществото, създаващо красота  и сътворило епохите, които сме нарекли  Античност, Ренесанс, Просвещение. Същество, способно да  съхрани и при най-жестоки  изпитания своето достойнство,  доброто в себе си  /спомнете си за Примо Леви, за неговия живот и за книгите му!/. Това  същество може да е   Бах, заради чиято  музика невярващият Чоран е бил обзет  от  носталия по  Бога. Може да се казва и Майка Тереза. Значи ние сме  т о в а   и   о н о в а, неподражаема възвишеност, но и онази „измет на вселената”, за която говори Паскал. Загледан обаче  в Историята и   в живота ни, какъвто бе през последните двайсет години, колкото и да не искам, трябва да се съглася с Чоран. Но сега ще оставя настрани Историята, извеждайки на преден план  само преживяното от нас напоследък. Преди това ще цитирам пак Чоран. Ето го продължението на неговата мисъл:”Омраза и събитие са синоними. Там, където има омраза, непременно се случва нещо. Добротата, напротив е статична; тя запазва, в ъ з п и р а; липсва й историзъм; тя слага спирачки на всяка демоничност. Добротата не е съучастник на времето, докато омразата е негова същност”.

            Хайде сега,  независимо дали сме оптимисти или песимисти,  да проумеем думите на Чоран. Тоест да станем само реалисти. Грубата, вулгарната и непоносима реалност на нашия  свят не би позволила на  мислещия човек да бъде друго освен реалист, изгубил и последната си илюзия, че обществото ни върви в правилна посока. Че нещо друго, по-красиво и нравствено е същност на времето ни. „Там, където има омраза”, нещо се случва, а всеки, имащ ум и съвест, знае какво се случи у нас. Събитията от ноември 1989 година насам, каквито и да бяха усилията и надеждите ни, бяха в повечето случаи плод на омраза. Омразова класова, омразата на лумпена,  добрал се с насилие и лъжа  до властта, и от която, ако не беше историческият натиск, той нямаше да се откаже и за половин час. Но този половин час отмина и лумпенът, въздъхнал облегчено, отново се добра до нея. Той се отказа от предишните си теории, от кредото си, според което трябваше да „обнови” целия свят. От абсолютно всичко се отказа, освен от перверзната  си страст да има и да властва, да разпространява заразите си. Добротата се оказа и този път излъгана, статична, както пише Чоран. Тя не можеше да твори събития, освен онези мимолетни видения, обагрени в синия цвят на надеждата, каквито бяха Орлов мост през лятото на 1990 и митингите пред „Александър Невски”. Е, направи и нещо повече, нещо много повече, като това например, че благодарение на нея влязохме в Европейския съюз...Но тук Омразата ме прекъсва и с онази неизличима наглост в погледа си ме пита най-цинично: „И какво от това, и какво от това? Аз съм пак тука, ние пак сме тук. Тези, в които съм се въплътила, са на всеки километър!” Какво да й отвърна, какво да й кажем ние, които също мразим, но мразим само  Омразата. Ще й кажем, че е права, че нищо не стана, че всичките ни събития са омраза и омразата, проникнала навсякъде, са събитията. Събитията в България от времето на прехода, приключил само за Омразата. Не и за нас, глупавите идеалисти, на които бе предоставено само правото да прибавяме всеки ден по една въпросителна към многото въпросителни, поставени още от Левски. Събитията, за които пишат вестниците, събитията, заради които Европа не знае да се смее или да плаче, мислейки за нас. Събития от рода на тези, че сме  първенци  по детска и всякаква друга смъртност, по корупция и престъпност,  по бедност, по демократични партии, които не се разбират помежду си, по  р а з о ч а р о в а н и е! И че сме  безспорен първенец в това жалко двойно счетоводство, означаващо, че хем сме в  Европейския съюз,  хем  сме втренчили очакващ поглед в  една друга географска и политическа посока.

            Как не ми се иска да бъде тъй, как ми се ще тъкмо Добротата да твори нашите събития и времето наистина да бъде наше, както се пееше някога по площадите. Как ми се иска мислите на Чоран да ги чета и тълкувам само в един по-абстрактен, философски план, без да съм принуден да ги свързвам с участта на страната ни. Но и аз като Вазовия Кардашев, тръгнал да открия нещо свястно и благородно, нещо, към което Омразата да не се прицелва,  не мога да го открия. Има го, но то се губи с дребните си мащаби. Не му позволяват да бъде озвучено, не го допускат до равнище, откъдето може да се види и да влияе за нравственото пробуждане. Не му дават властта да натика в затвора престъпниците. То самото не може сякаш да убеди всички, че партия или партии, които искат да бъдат само „сладкодумни гости на държавната трапеза”, нямат място в живота ни. И затова пак ще гласуват  за тях, поради което и занапред ще си останем с пошлата си  демокрация.     Равнодушие, цинизъм, безверие, капсулирано човешко битие, ежедневни показни разстрели по улиците, политическа демагогия, държавни мъже и предприемачи, прекаляващи  дотам, че наистина не знаем какво още да мислим за тях, но  и за нас, които ги търпим. Всичко това е Омразата. Свободата като ценност, която я разбират не така, както я разбира например Ейбрахам Линкълн, произнесъл паметните думи, че „Няма да бъда  р о б, но няма да бъда и  г о с п о д ар”. И това е така заради Омразата. И най-позорният факт е,  че истината се знае, но тя продължава да бъде статична   като Добротата. Това също се дължи по един или друг начин на Омразата. Пише се, говори се, расте броят на ентусиастите, които с патоса на Ботев и Захарий Стоянов поместват непрекъснато в пресата и сайтовете своите статии, наситени с болка и тревога, с призивност и дори с някаква надежда. Но какво от това, какво от това...Този път го казвам аз, който не искам да мразя и искам да видя най-после страната си свободна, нравствена и духовна, демократична и европейска. Аз, един от тези, които жадуват най-после нашата, българската „История да закрее”, да придобие друг облик и Омразата да потъне в черните й архиви. Ще се случи ли това? Един поет, разсъждавайки за възможното пробуждане на човешкото съзнание, казваше, че „небето е песимистично”. То, надвесено над  главите ни, продължава да бъде такова. И докога ще бъде, зависи най-вече от тези, които мразят само Омразата, каквото и да е нейното име.